Джон Гришам - Камерата

— Обещавам ви. Но ако не можем да разговаряме, как тогава можем да обсъдим въпроса за помилването?

— Не знам. Още не съм стигнал дотам.

Приятното изражение никога не слизаше от лицето на Макалистър, сякаш дежурната усмивка щеше да се появи всеки момент.

— Мислили сте за помилване, нали?

— Да. След като остават само три седмици, мислих и за помилване. Всеки осъден на смърт затворник мечтае за помилване, губернаторе, и затова не можете да го дадете. Помилвате ли един от тях, мигновено ще започнат да ви преследват и останалите петдесет. Петдесет семейства ще ви пишат писма и ще ви звънят денонощно по телефона. Петдесет адвокати ще търсят връзки, за да влязат в кабинета ви. И двамата знаем, че това е невъзможно.

— Не съм сигурен, че той трябва да умре.

При тези думи Макалистър погледна настрани, сякаш бе започнал да променя мнението си, защото с годините е помъдрял и пламенното желание да накаже Сам е отслабнало. Адам се готвеше да каже нещо, после осъзна значението на последните думи. Загледа се за миг в пода и насочи вниманието си към мокасините на губернатора, който се бе замислил дълбоко.

— И аз не съм убеден, че той трябва да умре.

— Много неща ли ви разказа?

— За кое?

— За атентата срещу Крамер.

— Твърди, че ми е разказал всичко.

— Но вие се съмнявате?

— Да.

— И аз. Винаги съм се съмнявал.

— Защо?

— Поради много причини. Джеремая Доугън бе известен лъжец. Умираше от страх, че ще го пратят в затвора. Данъчните го свариха неподготвен и той бе убеден, че ако попадне зад решетките, ще бъде изнасилен, изтезаван и убит от чернокожите. Той беше имперският маг, нали знаете. Освен това не разбираше много други неща. Беше хитър и неуловим, когато ставаше дума за тероризъм, но не разбираше системата на наказателното право. Винаги съм мислел, че някой, вероятно ФБР, са внушили на Доугън, че Сам трябва да бъде осъден, иначе ще натикат него в затвора. Осъждането на Сам щеше да го спаси. Доугън прекалено се горещеше на процеса. Отчаяно искаше съдебните заседатели да осъдят Сам.

— Значи е лъгал?

— Не знам. Може би.

— За какво?

— Питали ли сте Сам дали е имал съучастник?

Адам замълча за секунда, анализирайки въпроса.

— Всъщност не мога да обсъждам нещо, за което сме говорили със Сам. Поверително е.

— Естествено. Много хора в този щат тайно не желаят екзекуцията на Сам. — Сега Макалистър наблюдаваше внимателно Адам.

— И вие ли?

— Не знам. Ами ако Сам не е имал намерение да убива нито Марвин Крамер, нито синовете му? Разбира се Сам е бил там, участвал е пряко. Но ако някой друг е имал намерението да убива, а не той?

— Тогава Сам не е толкова виновен, колкото си мислим.

— Така е. Разбира се, той не е невинен, но не е и толкова виновен, за да бъде екзекутиран. Тази мисъл не ми дава покой, мистър Хол. Мога ли да ви наричам Адам?

— Разбира се.

— Предполагам, че Сам не е споменал нищо за съучастник.

— Наистина не мога да говоря за това. Не и сега.

Губернаторът измъкна едната си ръка от джоба и подаде на Адам визитната си картичка.

— На гърба има два номера. Единият е личният ми номер в кабинета. Другият е домашният ми телефон. Всички телефонни разговори са поверителни, кълна ви се. Понякога играя пред камерите, Адам, това е част от работата ми, но човек може да ми има доверие. Адам взе картичката и погледна номерата, написани на ръка.

— Не бих могъл да живея спокойно, ако не успея да помилвам човек, който не е трябвало да умре — каза Макалистър и се запъти към вратата. — Обадете ми се, но не чакайте да стане прекалено късно. Нещата вече набират скорост. Звънят ми по двайсет пъти на ден.

Той намигна на Адам, отново му показа блестящите си зъби и излезе от стаята.

Адам седна на един метален стол до стената и погледна визитната картичка отпред. Беше с гравиран официален позлатен печат. Двайсет обаждания дневно. Какво означаваше това? Дали обаждащите се искаха смъртта или помилването на Сам?

Много хора в този щат не искат екзекуцията на Сам, бе казал той, сякаш вече броеше гласовете, които щеше Да изгуби срещу тези, които можеше да спечели.

На пропуска във фоайето не го посрещнаха с обичайната непринудена усмивка и Адам почувства мрачното настроение на служителите и адвокатите, които срещна на път към кабинета си. Разговорите се водеха с една октава по-ниско. Работата се вършеше по-експедитивно.

Имаха посещение от Чикаго. Това се случваше понякога не толкова с цел контрол, колкото за да се обслужи тукашен клиент или да се проведе някакво събрание на фирмата. Никой не бе уволнен след посещение от Чикаго. Никой не бе руган или обиждай. Но винаги се създаваше тревожна атмосфера, докато хората от „Кравиц и Бейн“ не си тръгнеха обратно на север.