Стивън Кинг - Зеленият път

— Почакайте малко! — Мелинда се освободи от ръката на Хал и изтича леко като момиче към Кофи. Обви ръце около него и отново го прегърна. После вдигна ръце към тила си и откопча верижката от шията си. На нея висеше сребърен медальон. Мели го подаде на негъра, който му хвърли бегъл поглед.

— Това е свети Кристофър — обясни му. — Искам да го вземете, господин Кофи, и да го носите. Ще ви закриля. Моля ви, носете го. Заради мен.

Джон погледна към мен и аз погледнах към Хал, който първо разпери ръце, после кимна.

— Вземи го, Джон — казах. — Това е подарък.

Той го взе, закопча верижката на огромния си врат и пусна медальона на свети Кристофър в пазвата на ризата си. Вече съвсем беше престанал да кашля, но ми се стори, че изглежда по-сив и още по-болен отпреди.

— Благодаря ви, госпожо — рече.

— Не — отвърна Мели. — Аз ти благодаря. Благодаря ти, Джон Кофи.

На връщане пътувах в кабината заедно с Хари и бях много доволен, че съм там. Радиаторът беше повреден, но поне не бяхме на открито. Бяхме изминали петнайсетина километра, когато Хари забеляза малка отбивка и спря пикапа.

— Какво има? — попитах аз. — Предавката ли? — Струваше ми се, че проблемът можеше да е всякакъв — всички съставни части на двигателя на пикапа и трансмисията, изглежда, бяха готови да се повредят или даже окончателно да сдадат богу дух.

— Не — извинително отвърна той. — Трябва да пусна една вода, това е всичко. Вече не мога да издържам.

Оказа се, че с всички ни е така, освен с Джон. Когато Бруталния го попита дали не иска да слезе и да ни помогне да полеем храстите, той просто поклати глава, без да ни поглежда. Беше се облегнал с гръб на кабината и бе наметнал едно от армейските одеяла на раменете си като шал. Не можех да видя цвета на лицето му, но чувах дишането му — сухо и дрезгаво като повей на вятър сред слама. Изобщо не ми харесваше.

Навлязох сред върбовата горичка, разкопчах се и се облекчих. От излекуването на уринарната ми инфекция бе минало съвсем малко време и тялото ми не беше забравило напълно за нея — можех да се благодаря, че съм в състояние да уринирам, без да крещя. Стоях сред върбите, пикаех и гледах към луната. Почти не съзнавах присъствието на Бруталния, който правеше същото до мен, докато не чух тихия му глас.

— Той никога няма да седне на Стария Светльо.

Погледнах го изненадан и малко уплашен от тихата увереност в гласа му.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че Кофи съзнателно погълна онова нещо, вместо да го изплюе като преди. Може да мине седмица — той е ужасно огромен и силен — но се обзалагам, че ще стане по-бързо. Някой от нас ще мине покрай килията му и ще го открие да лежи на койката си мъртъв.

Мислех си, че съм се изпикал, но сега гърбът ми потръпна и протекоха още няколко капки. Докато се закопчавах, ми дойде наум, че думите на Бруталния са съвсем логични. И в крайна сметка се надявах да е прав. Ако предположението ми за момиченцата на Детерик беше вярно, Джон Кофи изобщо не заслужаваше да умре, но ако все пак умреше, не исках да е от моите ръце. Не бях сигурен дали ще съм в състояние да го направя, ако изобщо се стигнеше до там.

— Хайде — измърмори Хари в мрака, — става късно. Да свършваме с това.

Докато се връщахме към пикапа осъзнах, че сме оставили Джон съвсем сам — глупост, присъща за Пърси Уетмор. Помислих си, че няма да го открием, че е изплюл мушиците веднага щом е видял, че не го охраняваме, и че после просто е духнал нанякъде като Хък и Джим със сала. Че ще открием единствено одеялото, което бе наметнал на раменете си.

Но той все още беше там, все още седеше облегнал гръб на кабината, опрял ръце на коленете си. Когато чу, че се приближаваме, вдигна очи и се опита да ни се усмихне. Усмивката озари за миг измъченото му лице и после изчезна.

— Как си, Джон? — попита Бруталния, като отново се качи в каросерията на пикапа и се наметна с другото одеяло.

— Добре, шефе — апатично отвърна той. — Добре.

Хауъл потупа коляното си.

— Скоро ще се приберем. А когато свършим, знаеш ли какво? Ще се погрижа да получиш огромна чаша горещо кафе. Със захар и сметана.

„Можеш да се обзаложиш — помислих си аз, докато заобикалях кабината и се качвах на мястото си. — Ако преди това не ни арестуват и самите ние не се окажем в затвора.“

Но аз бях свикнал с тази мисъл още откакто затворихме Пърси в карцера, и тя вече не ме тревожеше толкова, че да ме държи буден. Задрямах и сънувах Голгота. На запад тътнеха гръмотевици и се носеше миризма, която можеше да е от хвойнови плодове. Четиримата с Бруталния, Хари и Дийн стояхме, облечени в роби и с шлемове на главите като във филм на Сесил Б. Демил. Предполагам, че бяхме центуриони. Имаше три кръста: на двата странични висяха Пърси Уетмор и Едуар Делакроа, а по средата — Джон Кофи. Погледнах към ръката си и видях, че държа окървавен чук.