Стивън Кинг - Зеленият път

Хал потръпна до нея. Моли го усети и успокоително потупа ръката му без да откъсва очи от чернокожия.

— Сънувах те — каза с тих и учуден глас. — Сънувах, че се скиташ в мрака, в който се скитах и аз. И се открихме.

Джон Кофи не отвърна нищо.

— Открихме се в мрака — повтори. — Изправи се, Хал, притискаш ме.

Мурс се изправи и с невярващо изражение проследи как жена му отмята юргана.

— Мели, не можеш…

— Не бъди глупав — прекъсна го тя и свали крака от леглото. — Разбира се, че мога. — После приглади нощницата си, изпъна я и се изправи.

— Господи! — прошепна Хал. — Мили Боже, погледнете я.

Мелинда се приближи до Джон Кофи. Бруталния се отстрани от пътя й с благоговейно изражение на лице. Тя залитна при първата крачка, при втората десният й крак само се подви и после изчезна дори това. Спомних си как Хауъл подаде пъстрата макара на Делакроа и каза: „Хвърли я — искам да видя как тича.“ Господин Джингълс бе накуцвал, но следващата нощ, нощта, в която Дел извървя Пътя, му нямаше нищо.

Мели протегна ръце и прегърна Джон. Той остана неподвижен за миг, като я остави да го прегръща, после вдигна ръка и с безкрайна нежност я погали по косата. Лицето му все още бе сиво. Помислих си, че изглежда ужасно болен.

Тя отстъпи от него и лицето й се вдигна към неговото.

— Благодаря ти.

После се обърна към Хал и се приближи до него. Мурс я притисна към себе си.

— Пол… — Беше Хари. Протягаше дясната си ръка към мен и почукваше с пръст по часовника си. Наближаваше три часът. Към четири и трийсет започваше да се зазорява. Ако искахме да върнем Кофи в „Студената планина“ преди това, трябваше скоро да тръгваме. А аз исках да го върнем. Отчасти защото колкото повече време минаваше, толкова повече намаляваха шансовете ни да ни се размине, разбира се. Но също исках да отведем Джон на място, където, ако се наложеше, законно да мога да повикам лекар за него. Като го гледах, мислех си, че най-вероятно ще се наложи.

Съпрузите седяха на ръба на леглото прегърнати. Отначало исках да повикам Хал в дневната да разменим няколко думи насаме, после осъзнах, че няма да успея да го отделя от жена му. Към изгрев слънце може би щеше да е в състояние да откъсне поглед от нея — поне за няколко секунди — но не и сега.

— Хал — казах, — сега трябва да си вървим.

Той кимна, без да ме поглежда. Взираше се в цвета на страните на жена си, в естествената, спокойна извивка на устните й, в новопоявилите се черни кичури в косата й.

Потупах го по рамото достатъчно силно, че да привлека вниманието му поне за миг.

— Хал, изобщо не сме идвали тук.

— Какво?…

— Изобщо не сме идвали тук — повторих. — Ще разговаряме по-късно, но засега това е единственото, което трябва да знаеш. Изобщо не сме били тук.

— Да, добре… — С очевидно усилие той се съсредоточи за секунда върху мен.

— Измъкнали сте го. Можете ли да го върнете обратно?

— Струва ми се, че да. Но трябва да тръгваме.

— Откъде си знаел, че може да го прави? — После поклати глава, сякаш съзнаваше, че моментът не е подходящ. — Пол… благодаря ти.

— Недей да благодариш на мен — отвърнах аз. — Благодари на Джон.

Той погледна към Джон Кофи, после му протегна ръка — също както бях направил аз в деня, в който Хари и Пърси бяха довели негъра в блока.

— Благодаря ти. Много ти благодаря.

Негърът погледна към ръката му. Бруталния леко го сбута отстрани. Той се сепна, пое ръката и я разтърси. Нагоре, надолу и обратно по средата. После я пусна.

— Няма нищо — изрече дрезгаво. Гласът му ми заприлича на този на Мели, когато бе плеснала с ръце и беше наредила на Джон да си свали панталоните. — Няма нищо — каза на мъжа, който при нормално развитие на нещата щеше да вземе писалката си със същата тази ръка и да подпише с нея заповедта за екзекуцията му.

Хари пак почука по часовника си, този път по-настойчиво.

— Брут? — казах. — Готов ли си?

— Здравей, Брутъс — бодро рече Мелинда, сякаш едва сега го забелязваше. — Радвам се да те видя. Желаете ли чай, господа? Ами ти, Хал? Мога да направя — отново се изправи тя. — Бях болна, но сега се чувствам прекрасно. Не съм се чувствала толкова добре от години насам.

— Благодаря ви, госпожо Мурс, но трябва да тръгваме — отвърна Бруталния. — Отдавна е време Джон да си ляга. — Той се усмихна, за да покаже, че се е пошегувал, но погледът, който отправи към негъра, бе също толкова притеснен, колкото се чувствах и аз.

— Ами… щом сте сигурни…

— Да, госпожо. Хайде, Джон Кофи. — Дръпна затворника за ръката, за да го накара да тръгне, и той се подчини.