Стивън Кинг - Зеленият път

— Кой си ти? — с ясен, разумен глас попита тя. — И защо по ръцете ти има толкова много белези? Кой те е наранил толкова зле?

— Почти не си спомням от какво са, госпожо — смирено отвърна Джон Кофи и седна до нея на леглото.

Мелинда се усмихна, доколкото можеше — увисналият десен ъгъл на устата й потрепери, но не успя да се вдигне нагоре. Тя докосна извития като ятаган бял белег на опакото на лявата му длан.

— Това е Божи знак! Разбираш ли защо?

— Мисля, че ако човек не знае кой го е наранил или мъчил, ще може спокойно да спи нощем — с южняшкия си акцент отвърна той.

Тя се засмя и смехът й прозвуча чист като сребро в отвратително смърдящата стая. Сега Хал стоеше до мен и бързо дишаше, но не се опитваше да се намеси. Когато Моли се засмя, дъхът му секна и той стисна с широката си длан рамото ми. Стисна ме толкова силно, че ми остави синина — на другия ден я видях — но в момента почти не го усетих.

— Как се казваш?

— Джон Кофи, госпожо.

— Кофи като кафе.

— Да, госпожо, но се пише различно.

Тя се отпусна на възглавницата си, все още свита, но без да седи изправена, впила поглед в него. Той седеше до нея, гледаше я и лампата ги осветяваше като актьори на сцена — огромният чернокож мъж в затворнически гащеризон и дребната умираща бяла жена. Тя го гледаше в очите със сияещо опиянение.

— Госпожо?

— Да, Джон Кофи? — Едва изречените думи трудно стигнаха до нас в изпълнения със смрад въздух. Усетих, че мускулите на ръцете и краката ми се стягат и после се отпускат. Някак си смътно чувствах, че директорът е стиснал ръката ми, и с периферното си зрение виждах, че Хари и Бруталния са се прегърнали като деца, загубили се в нощта. Нещо щеше да се случи. Всеки от нас усещаше това.

Джон Кофи се наведе по-близо към нея. Пружините на леглото изскърцаха, чаршафите прошумоляха и през горното крило на прозореца в спалнята надничаше студено захилената луна. Кръвясалите очи на негъра изучаваха изкривеното й, измъчено лице.

— Виждам го — каза той. Не говореше на нея — поне аз не мисля така — а на себе си. — Виждам го и мога да помогна. Почакай така… не мърдай…

Наведе се по-близо, после още повече. За миг огромното му лице спря на по-малко от пет сантиметра от нейното. Той вдигна ръка отстрани, разпери пръсти, сякаш казваше на нещо да почака… просто да чака… и после отново наведе лице. Широките му, гладки устни се притиснаха до нейните и ги накараха да се отворят. За миг видях едното й око, загледано покрай Кофи и изразяваше според мен изненада. После лъскавата му плешива глава се помръдна и окото изчезна.

Когато негърът вдиша въздуха дълбоко от дробовете й, се разнесе тихо свистене. Това продължи само една-две секунди, после подът под краката ни се раздвижи и цялата къща се завъртя около нас. Не беше плод на фантазията ми — всички го почувстваха, по-късно всички споменаха за него. В дневната се разнесе трясък от падането на много тежък предмет — оказа се големият часовник. Хал Мурс го даде на поправка, но той никога повече не проработи за повече от петнайсет минути.

По-наблизо се чу пропукване, последвано от звън, и стъклото, през което надничаше луната, се счупи. Картината на стената — бързоходен параход, обикалящ едно от седемте морета — падна на пода и стъклото й се разби на безброй парченца.

Усетих някакъв горещ мирис и видях от края на белия юрган, с който беше завита Мели, да се издига дим. Част от завивката до потръпващата издатина на десния й крак започна да почернява. Сякаш насън се освободих от ръката на Мурс и пристъпих към нощната масичка. Върху нея имаше чаша вода, заобиколена от три-четири шишенца с хапчета, съборили се по време на разтърсването. Взех чашата и излях водата върху мястото, което димеше. Разнесе се съскане.

Джон Кофи продължаваше да я целува по онзи дълбок и съкровен начин, като вдишваше и издишваше, все още протегнал едната си ръка и опрял се с другата на леглото, за да поддържа огромната си тежест. Пръстите му бяха разперени и дланта му ми заприлича на кафява морска звезда.

Изведнъж гърбът й се изви. Ръката й се размаха във въздуха, пръстите й започнаха да се свиват и отпускат в поредица от спазми. Краката й заудряха по леглото. После нещо изкрещя. Отново не си представях — бяха го чули и другите. На Бруталния му бе прозвучало като вълк или койот, попаднал в капан. На мен ми прозвуча като крясък на орел — по онова време понякога все още можеха да се чуят сутрин, когато огромните птици се спускаха през облаците с неподвижно разперени криле.