Стивън Кинг - Зеленият път

— Не можеш — отвърна Мурс. — Никой не може. — Вече бях чувал тази интонация и след миг осъзнах, че бях говорил по същия начин, когато влязох в килията на Кофи през нощта на изцелението ми от уринарната инфекция. Хипнотизиран. „Гледай си работата и аз ще си гледам моята“ — бях казал на Делакроа… само че тогава Кофи се беше погрижил за моята работа, както сега правеше и с Хал Мурс.

— Според нас може — каза Бруталния. — И не сме си рискували работата — а навярно и свободата си — само за да дойдем тук и после да се върнем без да опитаме.

Само че едва допреди три минути бях готов да сторя тъкмо това.

Джон Кофи пое топката от ръцете ни. Той влезе в коридора покрай Мурс, който безсилно вдигна ръка да го спре (тя се провлачи по бедрото на негъра и увисна надолу — сигурен съм, че Кофи дори не я усети) и после се отправи към дневната, към кухнята зад нея и накрая към задната спалня, откъдето отново се разнесе онзи остър, неузнаваем глас:

— Махай се от тук! Който и да си, махай се! Не съм облечена, циците ми са голи, путката ми се вее на вятъра!

Джон не й обърна внимание, просто упорито вървеше напред, навел глава, за да не разбие лампите по тавана. Кръглият му кафяв череп лъщеше, ръцете му висяха отстрани. След миг ние го последвахме — първо аз, зад мен Бруталния и Хал един до друг и най-отзад Хари. Вече ясно разбирах само едно: сега вече всичко бе извън нашата власт и зависеше единствено от ръцете на Кофи.

Свила се в края на леглото и втренчила разширени очи в попадналия пред помътнелия й поглед гигант, жената в задната спалня изобщо не приличаше на онази Мелинда Мурс, която бях познавал в продължение на двайсет години — не приличаше дори на онази Мели Мурс, която двамата с Джанис бяхме посетили малко преди екзекуцията на Делакроа. Жената, свила се в края на леглото, приличаше на болно дете, маскирало се като вещица за Хелоуин. Синкавата й кожа висеше, имаше дълбоки бръчки. Дясното й око беше притворено, сякаш се готвеше да намигне. Устата от същата страна висеше надолу и над моравата й долна устна стърчеше жълтеникав кучешки зъб. Косата й бе ужасно разчорлена. Стаята смърдеше на урина. Нощното гърне до леглото беше наполовина пълно е някаква отвратителна жълтеникава гадост. Все пак бяхме дошли прекалено късно, ужасено си помислих аз. Само допреди дни можех да я позная — макар и болна, все още си беше самата тя. От тогава онова нещо в главата й трябва да се бе разраснало с невероятна скорост, за да затвърди позицията си. В този момент си помислих, че дори Джон Кофи вече не е в състояние да й помогне.

Когато той влезе в стаята, лицето й изразяваше страх и ужас — сякаш нещо в нея беше разпознало лекар, който можеше да е в състояние да стигне до него и в крайна сметка да го изтръгне… да го поръси със сол така, както поръсвате пиявица, за да я накарате да се пусне от тялото ви. Чуйте ме внимателно: не казвам, че Мели Мурс бе обладана, и съзнавам, че тъй като през онази нощ бях близо до истерия, всичките ми възприятия трябва да се подлагат на съмнение. Но никога и не съм отхвърлял напълно възможността за демонично обладаване. В очите й имаше нещо, казвам ви, нещо, което приличаше на страх. За това, струва ми се, можете да ми вярвате — това чувство ми е прекалено познато, за да не го усетя.

Каквото и да беше, то бързо изчезна и на негово място се появи поглед, оживен от ирационално любопитство. Ужасната й уста се сгърчи в нещо, което може би бе усмивка.

— О, колко си голям! — извика тя. Беше като малко момиченце, току-що заболяло от ангина. Тя измъкна ръцете си — гъбестобели като лицето и изпод юргана и плесна с тях. — Смъкни си панталоните! През целия си живот съм слушала за негърски пишки, но никога не съм виждала!

Зад мен Мурс изпусна тих стон, изпълнен с отчаяние.

Джон Кофи не обърна внимание на думите й. След като постоя неподвижен за миг, сякаш за да я разгледа от разстояние, той се приближи до леглото, осветено от лампата на нощното шкафче. Тя хвърляше ярък кръг светлина върху белия юрган, издърпан чак до дантелата около шията й. В сянката зад леглото видях шезлонга, който преди стоеше в дневната. Полусмъкната на пода, от него висеше покривка, която в някогашните щастливи дни Мели бе изплела. Ето къде беше спал Хал — поне се бе опитвал — когато бяхме пристигнали.

При приближаването на Джон лицето й претърпя трета промяна. Изведнъж видях Мели, чийто прекрасен характер беше означавал толкова много за мен през годините, и още повече за Джанис, след като децата бяха излетели от гнездото и тя се бе почувствала толкова самотна и безполезна. Мели все още беше любопитна, но сега любопитството й изглеждаше разумно и съзнателно.