Стивън Кинг - Зеленият път

Навярно обаче все още не бе прекалено късно да се спасим. Понечих да се изправя и одеялото, с което се бях завил, се изхлузи от раменете ми. Щях да се наведа напред, да почукам по прозореца от лявата страна, да кажа на Хари да се махаме от тук преди…

Джон Кофи ме хвана с огромната си ръка и ме дръпна да седна обратно толкова лесно, колкото аз бих могъл да го направя с някое дете.

— Виж, шефе — каза той и посочи. — Някой е буден.

Проследих показалеца му и почувствах, че ми прималява. В един от задните прозорци се виждаше искрица светлина. Най-вероятно стаята, в която сега Мелинда прекарваше дните и нощите си — вече не можеше да се качва по стълбите, както не можеше да излезе навън, за да събере падналите след неотдавнашната буря листа.

Бяха чули колата, разбира се — проклетият пикап на Хари Теруилигър, чийто двигател виеше и изхвърляше газовете през ауспуха, без да му пречат такива несериозни неща като заглушители. По дяволите, Хал и Мели навярно и без друго в последно време не спяха добре.

Светна лампа по-близо до предната част на къщата (в кухнята), после в дневната на втория етаж, след това в предния коридор и накрая над верандата. Наблюдавах приближаващите се светлини така, както човек, застанал пред бетонна стена и допушващ последната си цигара, гледа приближаването на екзекуционния отряд. И все пак дори тогава не признавах напълно пред самия себе си, че вече е прекалено късно, докато неравномерното буботене на двигателя не заглъхна, вратите изскърцаха и чакълът под краката на Хари и Бруталния захрущя.

Джон се изправи и ме дръпна заедно със себе си. На слабата светлина лицето му изглеждаше оживено и изпълнено с готовност. Спомням си, че си помислих: „Защо не? Защо да не изглежда така? Той е глупак.“

Хауъл и Теруилигър стояха един до друг до пикапа като хлапета по време на буря и видях, че и двамата изглеждат също толкова уплашени, объркани и неспокойни, колкото бях и аз. Това ме накара да се почувствам още по-зле.

Джон слезе на земята. Дори не му се наложи да скочи, а по-скоро само да прекрачи. Последвах го. Краката ми се бяха сковали. Ако не ме беше подхванал под ръка, щях да се просна върху студения чакъл.

— Това е грешка — прошепна Бруталния. Очите му бяха разширени и много уплашени. — Господи, Пол, какво си мислим ние?

— Вече е прекалено късно — отвърнах. Бутнах бедрото на Кофи и той покорно застана до Хари. После хванах Брутъс за лакътя, като че ли бяхме на среща. Двамата се насочихме към верандата, над която сега светеше лампа. — Нека аз да говоря. Разбрахме ли се?

— Да — каза Бруталния. — В момента това като че ли е единственото нещо, което наистина разбирам.

Погледнах през рамо назад.

— Хари, остани при пикапа с него, докато не те извикам. Не искам Мурс да го види преди да съм готов. — Само че никога нямаше да съм готов. Сега вече го знаех.

Двамата с Бруталния тъкмо бяхме стигнали до стълбите, когато предната врата се отвори достатъчно силно, за да удари месинговото чукче в плочката му. На прага застана Хал Мурс по синьо долнище от пижама и по фланелка. Металносивата му коса беше разрошена. През годините на кариерата си той си бе създал хиляди врагове и отлично го знаеше. В дясната си ръка държеше пистолета, който обикновено висеше над камината в дневната му. Необикновено дългата му цев не сочеше точно към земята. Бе „Нед Бънтлайн Спешъл“, някога принадлежал на дядо му, и сега (когато го видях, още повече ми прималя) ударникът му беше вдигнат.

— Кой, по дяволите, идва в два и половина през нощта? — попита той. Не долових в гласа му и капчица страх. И — поне засега — не трепереше. Ръката, стискаща пистолета, бе твърда като камък. — Отговорете ми или… — Дулото започна да се повдига.

— Недей, директоре! — Бруталния вдигна ръцете си. Никога не бях чувал гласът му да звучи така — сякаш треперенето на ръцете на Мурс някак си се беше прехвърлило в гърлото на надзирателя. — Това сме ние! Пол, аз и… ние сме!

Той се качи на първото стъпало, така че лампата над верандата да освети изцяло лицето му. Аз направих същото. Хал Мурс гледаше ту единия, ту другия и гневната му решителност отстъпи място на удивлението.

— Какво правите тук? Не само че е толкова късно, но вие, момчета, сте дежурни. Зная го, закачил съм графика в кабинета си. Така че какво, за… о, Господи! Да не би в затвора да е станало нещо? Бунт? — Отново ни изгледа, вече с остър поглед. — Кой стои до онзи пикап?

„Нека аз да говоря.“ Така бях казал на Брутъс, но сега моментът беше настъпил и аз дори не бях в състояние да си отворя устата. На път за работа същия следобед внимателно бях обмислил думите си и ми се бе сторило, че няма да звучат толкова безумно. Не нормално — във всичко това нямаше нищо нормално — но навярно достатъчно близо до нормалното, за да успеем да накараме Мурс да ни пусне вътре и да ни даде шанс. Да даде шанс на Джон. Но сега цялата ми грижливо подготвена реч бе забравена. В главата ми като яростна пясъчна буря се вихреха мисли и образи — горящият Дел, умиращата мишка, Ту-Ту, който се мяташе в скута на Стария Светльо и крещеше, че е станал на печена пуйка. Вярвам в доброто на земята, вярвам, че по един или друг начин то е плод на Божията любов. Вярвам, че съществува и друга сила, също толкова действителна, колкото и Господ, на когото се бях молил през целия си живот, и че тя съзнателно цели да разруши всичките ни благочестиви усилия. Не Сатаната, нямам предвид Сатаната (макар да вярвам, че и той е реален), а някакъв демон на раздора, дяволито и глупаво същество, избухващо в радостен смях при вида на стареца, който се подпалва в опит да си запали лулата, или на бебето, което напъхва в устата си първата си коледна играчка и се задушава. Имах много време да мисля за това през всичките години от „Студената планина“ до „Джорджийските борове“ и вярвам, че през онази нощ сред нас беше тъкмо тази сила и се вихреше навсякъде като мъгла, опитвайки се да попречи на Джон Кофи да се доближи до Мелинда Мурс.