Орсън Кард - Ксеноцид

Ела се обърна към майка си:

— Както и да се самозалъгваш, мамо, не Ендър или някой друг разби това семейство тази вечер. Ти го направи.

И излезе.

Олядо стана и я последва безмълвно. На Куара й се прииска да го удари, да го накара да каже нещо.

„Записа ли всичко с компютризираните си очи, Олядо? Запамети ли всички кадри? Е, не се гордей толкова със себе си. Аз може да имам само един обикновен мозък, за да запомня тази съдбовна нощ в историята на семейство Рибейра, но се обзалагам, че съм видяла нещата не по-малко ясно от теб.“

Новиня вдигна поглед към Куара. Лицето й бе мокро от сълзи. Куара не можеше да си спомни дали някога е виждала майка си да плаче.

— Значи само ти остана.

— Аз ли? — попита Куара. — Аз съм тази, на която забраниха достъп до лабораторията, не помниш ли? На мен ми бе забранено да се занимавам с делото на живота си. Не очаквай да ти бъда приятелка.

И също се втурна навън. Излезе на чист въздух с чувството, че я изпълват нови сили. Че е постигнала справедливост.

Нека старата вещица види какво е да си изолиран.

Само пет минути по-късно, когато бе стигнала почти до портата на селището и част от гнева й бе отшумял, Куара започна да осъзнава какво е причинила на майка си. Какво й бяха причинили всички. Бяха я оставили сама. С чувството, че е загубила не само Куим, а и всички свои деца.

Това беше ужасно, майка им не го заслужаваше.

Куара се обърна и се затича обратно към къщата.

В момента, в който влизаше обаче, Ела също се появи в хола от другата врата, водеща към вътрешността на дома.

— Няма я — обяви Ела.

— Nossa Senhora. Такива ужасни неща й наговорих!

— Всички й наговорихме ужасни неща.

— Тя има нужда от нас. Куим е мъртъв, а ние…

— Когато удари Миро, беше…

За своя собствена изненада Куара се хвърли разплакана в прегръдките на по-голямата си сестра.

„Нима все още съм дете? Да, всички сме деца и Ела все още е единствената, която умее да ни утешава.“

— Ела, нима Куим е бил единственият, който ни е държал заедно? Не сме ли семейство, след като вече го няма?

— Не знам.

— Какво да правим?

В отговор Ела я хвана за ръката и я поведе навън. Куара я попита къде отиват, но Ела не отговори, само продължи да я дърпа след себе си. Куара се подчини — нямаше представа какво може да направи, а като се държеше за Ела, се чувстваше някак по-сигурна. Отначало си помисли, че сестра й търси майка им, но не — тя не се насочи към лабораторията или към някое друго място, където беше вероятно да я открият.

Спряха пред параклиса, издигнат от жителите на Лузитания в центъра на града. Параклисът на Жусто и Сида, дядо им и баба им, ксенобиолозите, които бяха открили начин да потиснат развитието на Десколадата и така бяха спасили човешката колония на Лузитания. Въпреки че бяха синтезирали медикаментите против вируса, самите те бяха умрели — инфекцията в телата им била прекалено напреднала, за да позволява лечение.

Хората ги боготворяха, бяха издигнали този параклис и ги бяха нарекли Ос Венерадос още преди Църквата да ги обяви за блажени. А сега бяха на една стъпка от канонизирането за светци, беше разрешено към тях да се отправят молитви.

За изненада на Куара точно за това я беше довела Ела. Тя коленичи пред параклиса и макар че не бе особено религиозна, Куара последва примера й.

— Дядо, бабо, молете се на Господ за нас. Молете се за душата на брат ни Ещевао. Молете се за всички нас. Молете се на Христос да ни прости.

Куара можеше да се включи с цялото си сърце в тази молитва.

— Закриляйте дъщеря си, нашата майка, пазете я от… от скръбта и гнева и й дайте да разбере, че я обичаме и че… Господ я обича, ако наистина е така… о, моля ви, кажете на Господ да я обича и да не й позволява да направи нещо неразумно.

Куара никога досега не беше чувала някой да се моли по такъв начин. Бе слушала винаги запомнени наизуст молитви или четени от някаква книга. Не такова спонтанно излияние на думи. Но Ос Венерадос не бяха като останалите светци. Тя бяха техните дядо и баба, макар че никога не ги бяха виждали.

— Кажете на Господ, че не искаме повече да продължава така — продължи Ела. — Трябва да намерим изход от всичко това. Да спрем убийствата на човеци от прасенца. Да спрем тази флотилия, която иска да ни унищожи. Да спрем вируса, който заплашва да ни умори. Да премахнем омразата, разделяща семейството ни. Измислете начин да намерим изход, дядо, бабо, а ако няма такъв, накарайте Господ да се смили над нас, защото това не може повече да продължава!