Орсън Кард - Ксеноцид

Ако Куим беше добре, Миро нямаше да ги събира всички.

Куара огледа лицата на останалите, преди да прекрачи прага. Ела изглеждаше потресена. Грего — ядосан; винаги изглеждаше сърдит този сприхав глупак. Олядо гледаше безизразно, с блестящи очи. И майка им. Кой можеше да разчете това ужасно изражение? Скръб, решителност като Ела; гняв, не по-малко жесток от гнева на Грего; а също и студеното отчуждение на Олядо.

„Ние всички носим частичка от лицето на майка ни. Коя нося аз? Ако се познавах достатъчно добре, какво щях да разпозная като свое в изкривената поза на мама върху стола й?“

— Умрял е от Десколадата — съобщи Миро. — Тази сутрин. Андрю замалко го е изпуснал.

— Не споменавай това име — изхриптя майка им.

— Загинал като мъченик — добави Миро. — Умря, както винаги бе искал.

Новиня се изправи сковано… За пръв път Куара си даде сметка, че майка й остарява. Тя се приближи с несигурни стъпки до Миро и застана пред него. Вдигна ръка и го удари с все сила в лицето.

Това бе ужасен момент. Възрастна жена да удря беззащитен инвалид, само по себе си е отвратителна гледка; но майка им да удря Миро, който бе тяхна сила и надежда от детските им години, беше непоносимо. Ела и Грего скочиха и я отдръпнаха, завлякоха я при стола й.

— Какво правиш! — викна Ела. — Няма да върнеш Куим, като биеш Миро!

— Той и онзи кристал в ухото му! — изкрещя Новиня. Отново се хвърли към Миро, едва я удържаха въпреки привидната й слабост. — Какво знаеш ти за това — как искат да умрат хората?

Куара не можа да не се възхити от начина, по който й отговори Миро, спокойно, макар че страната му беше почервеняла от удара й.

— Знам, че смъртта не е най-лошото нещо в живота.

— Махай се от дома ми. Миро се изправи:

— Ти не скърбиш за него. Ти дори не го познаваше.

— Не смей да ми говориш така!

— Ако го обичаше, нямаше да опитваш да го спреш — продължи Миро.

Думите се отронваха с мъка, бяха трудноразбираеми. Те се напрегнаха да го чуят, всички до един, запазиха пълно мълчание. Дори майка им. Защото думите му бяха ужасно жестоки.

— Ти обаче не го обичаш. Ти не умееш да обичаш. Ти само притежаваш хората. И тъй като те никога не действат, както очакваш, ти, майко, винаги се чувстваш предадена. И тъй като накрая всички умират, ти се чувстваш излъгана. Ти обаче си тази, която лъже, майко. Ти си тази, която използва любовта ни, за да ни притежава.

— Миро — прекъсна го Ела.

Куара познаваше този тон. Сякаш отново бяха деца и Ела се опитваше да успокои Миро, да го накара да не съди толкова строго. Куара си спомни как Ела му бе говорила така веднъж, след като баща им беше бил майка им и Миро бе казал: „Ще го убия. Той няма да преживее тази нощ.“ Сега беше същото. Миро говореше жестоки неща на майка им, думи, които можеха да убиват. Само Ела бе в състояние да го спре навреме, но не и сега, защото думите вече бяха изречени. Отровата му вече бе проникнала в майка им, разяждаше сърцето й.

— Нали чу мама — изсъска Грего. — Махай се оттук.

— Махам се — отвърна Миро. — Но това, което казах, е самата истина.

Грего се приближи до него, хвана го за раменете и го избута към вратата.

— Ти не си от нашето семейство! — каза Грего. — Нямаш право да ни говориш каквото и да било!

Куара застана между тях, с лице към Грего:

— Ако Миро няма право да говори пред това семейство, значи ние не сме семейство!

— Така е — промърмори Олядо.

— Махни се от пътя ми — изсъска Грего.

Куара го беше чувала да говори заплашително много пъти, хиляди. Сега обаче, застанала толкова близо, тя си даде сметка, че е загубил самообладание. Че новината за смъртта на Куим го е наранила дълбоко, че може би в този момент не може да разсъждава трезво.

— Аз не стоя на пътя ти — каза Куара. — Хайде, удари една жена. Удари един инвалид. Това ти отива, Грего. Ти си роден да разрушаваш. Срамувам се, че принадлежим към един и същи вид, да не говорим за едно семейство.

Едва след като произнесе тези думи, осъзна, че може би това е прекалено. След всички тези години на съперничество помежду им този път бе сипала сол в прясна рана. Лицето му беше ужасяващо.

Той обаче не я удари. Заобиколи я, заобиколи Миро и се изправи до вратата, като постави ръце на касата. Опря се с цялата си тежест, сякаш опитваше да изблъска стената. А може би се подпираше на нея с надеждата, че ще го удържи.

— Няма да ме ядосаш, Куара — каза той. — Знам кой е истинският ми враг.

И излезе навън в спускащия се мрак. След малко го последва и Миро.