Маргарет Вайс - Дракони на зимната нощ

— Кои сте вие? — попита изненадан Танис. Непознатите му напомняха за драконяните. Стърм придърпа Алхана зад себе си. — Покажете лицата си! — настоя полуелфът.

Единият от нападателите се обърна към рицаря, вдигна ръце и каза:

— От Тсартон е Паран. Стърм се сепна.

— Ест Тсартай ен Парананайт — отвърна той, без да се замисля, и се обърна към Танис. — Соламнийски рицари.

— Какво? — удиви се Танис. — Защо…

— Нямаме време за обяснения, Стърм Брайтблейд — намеси се с отчетлив акцент един от рицарите. — Стражите ще се върнат всеки момент. Последвайте ни.

— Я по-полека! — изръмжа Флинт, закопа крака в земята и размаха счупената дръжка на една изоставена алебарда, която беше колкото ръста му. — Или ще ни обясните, или не отивам никъде! Откъде знаете името на рицаря и защо ни причаквахте…

— О, я го очистете! — пропя от сенките един пронизителен глас. — И оставете тялото му на лешоядите. Макар че и те едва ли ще си дадат труда да го ядат. Малко са съществата, които ще смелят джудже…

— Доволен ли си? — обърна се Танис към Флинт, който беше побеснял от ярост.

— Някой ден ще очистя този кендер! — изрева джуджето. От другия край на улицата се дочуха полицейски свирки и спътниците побързаха да последват рицарите по безкрайните и объркани пресечки. Таселхоф каза, че имал важна работа и изчезна, преди Танис да успее да го докопа. Полуелфът забеляза, че това изобщо не изненада рицарите, които също не се опитаха да го спрат. Те отказаха да отговарят на въпросите им и непрекъснато ги подканяха да бързат, докато не навлязоха в стария град. Чак тогава спряха. Тук нямаше живот. Улиците бяха пусти и напомняха за тези в Ксак Тсарот. Рицарите отведоха Стърм настрани и заговориха на соламнийски, докато останалите почиваха.

Танис се облегна на една стена и се огледа. Изоставените сгради бяха внушителни и много по-красиви от тези в новия град. Великолепният Тарсис отпреди Катаклизма явно заслужаваше името си, въпреки че сега беше потънал в разруха. В запустелите дворове растяха само, плевели, изсъхнали от зимния вятър. Той отиде и седна на скамейката при Гилтанас и Алхана. Елфът го представи.

— Алхана Старбрийз, това е Танис. Той е син на жената на чичо ми и години наред живя в Куалинести.

Тя вдигна качулката си и изгледа Танис с ледено презрение.

Син на жената на чичо ми беше завоалиран начин да се каже за някой, че е незаконороден. Танис се изчерви и старата болка се върна със същата сила както преди петдесет години. Зачуди се дали някога ще успее да я превъзмогне. Той почеса брадата си и каза рязко:

— Майка ми е била изнасилена от воин — човек от мрачните години след Катаклизма. След смъртта й Говорителят бе така добър да ме прибере и да ме отгледа като свой син.

Тъмните очи на Алхана потъмняха още повече и се превърнаха в две нощни езера. Веждите й се извиха.

— Нужно ли е да се извиняваш за произхода си? — попита ледено тя.

— Н-не… — заекна Танис и се изчерви още повече. — Аз…

— Тогава не го прави — прекъсна го тя отново и се обърна към Гилтанас. — Попита ме защо съм дошла в Тарсис. За да търся помощ. Трябва да се върна в Силванести и да намеря баща си.

— Да се върнеш в Силванести? — повтори замислено елфът. — Не знаех… не знаехме, че сте напуснали древната си родина. Нищо чудно, че изгубихме контакт.

— Да… — Лицето на Алхана помръкна. — Злото, което принуди вас, нашите братовчеди, да напуснете Куалинести, сполетя и нас.

Дълго се борихме с него, но накрая бяхме принудени или да бягаме, или да загинем безславно. Баща ми изпрати народа ни в южен Ергот. Аз ги водех. Той остана в Силванести. Не бях съгласна с решението му, но той каза, че ще успее да се справи със злото, което рушеше земята ни. Отведох ги на безопасно място, оставих ги там и се върнах да потърся баща си, защото от много дни нямаше никакви вести от него.

— Никой ли не те придружи в това опасно пътуване? — попита Танис.

Алхана се обърна, изненадана, че се е намесил в разговора им. За миг изглеждаше, сякаш няма да му отговори, но след като го погледна, промени решението си.

— Много воини предложиха да дойдат с мен — отвърна гордо. — Но когато казах, че съм отвела народа си на безопасно място, това не беше истина. В този свят вече не съществува такова място. Воините останаха да пазят хората ми, а аз дойдох сама в Тарсис, надявайки се да намеря други, които да ме придружат до Силванести. Представих се на Господаря и Съвета, както изисква протоколът…