Иван Вазов: Първият млад българин, който…

Моето недоумение беше дотам голямо, щото аз не вярвах да се е решил да стане занаятчия, без да е опитал по-напред всички средства да стане чиновник, и само подир пълно отчаяние в сполуката е прибягнал до последното решение. И аз не се удържах да го попитам, като се мъчех да не издам горчивата ирония, която криеше въпросът ми:

— Защо не се опитахте по-рано да получите някаква служба, прилична на вас?

Той ме изгледа сепнато с живите си очи.

— Бях чиновник вече, господине, но благодаря…

Той придружи последните две думи с едно особено изражение на лицето, което за мене остана неясно.

— А, бяхте чиновник? — попитах, като вътрешно се здрависах за вещината си по психологията на българина.

— Четири години.

— Дека?

— Във военното министерство. Служих в домакинския отдел.

— И ви уволниха?

— Не, напуснах доброволно.

— Чудно.

— Защо чудно? Аз предпочетох занаята.

— Още по-чудно…

— Убедих се, че от чиновничество няма напредък: с двеста и петдесет лева какво ще направя? Десет години стой там, се същото, повече няма… Па кога да е един ден щях да остана на пътя — у нас службата не е сигурно нещо. Тъй ли?

Като говореше тия невероятни неща, тоя момък порастваше пред очите ми. Стори ми се сега, че виждах някаква благородна енергия да пламти в погледа му; даже лицето му стана приятно, хубаво.

— Защо предпочетохте именно седларския занаят?

— Казах ви: служих в домакинския отдел при военното министерство. Там имах случай да разбера колко е печаловита тая работа поради големите поръчки и покупки на кавалеристите офицери. А само една седларница в София, разбирате? Има работа още за три такива в София. Тогава със спестените си пари от заплатата отидох в Берлин. Нека други служат… Много кавалеристи, които ме познават, обещаха при мене да правят поръчките си… Искам работа, господине, аз работа искам.

Не, аз не вярвах ушите си.

Той се извърна към тютюнджията и продължи разпалено:

— Но аз няма да наведа врат… Жално ми е само, че нямам покровител да се застъпи за мене пред председателя на еснафа. Седларството не е монопол тук за един чужд поданик. Имам право и аз да печеля хляба си, аз съм български гражданин.

Уважението ми към това българче растеше. Аз откривах у него една духовна сила, рядко срещана у нас, аз срещах пръв път младеж, който пристъпя в живота с кураж и доверие в себе си, облягайки се на собствените си сили, на почтения труд, за да си спечели едно независимо съществуване. Аз с удоволствие наблюдавах пъргавите му движения и малкото лице, станало сега тъй умно и симпатично, на първия младеж, който не иска да бъде чиновник и напуща службата за занаята, чужд на предразсъдъка и лъжливия срам от работа на нашето младо поколение. Той завоюва всичкото ми съчувствие. Идеше ми да стана и да му стисна с признателност ръката. Аз намислих да зема участие в съдбата му и да му помогна, като видя лицата, от които зависеше положението му. Тоя труд щеше да бъде за мене едно удоволствие, аз щях да се считам щастлив, ако сполуча. Как да не помогне човек на един такъв българин, да не подкрепи такъв благороден опит в неравната му борба със зложелателството на един чужденец?

В това време той показваше свидетелството си на тютюнджията и му четеше нещо по немски в него.

— Вие знаете добре немски? — попитах аз.

— Доста, колкото ми трябва — отговори той.

— Вие отдека сте?

— Родом от София.

— Живи ли са родителите ви?

— Поминаха се.

— И вие сте съвсем сам?

— Да.

Но като се леко поизчерви, прибави:

— Сгодих се преди една неделя…

— И сега да ви се случи тая неприятност? Вярвам, че ще се оправи вашата работа и искрено ще се радвам на това.

— Благодаря.

— А немски де научихте? — попитах, като го видях, че туря в пазвата си немското свидетелство.

— Тука.

— Практически?

— Практически и в училището.

— В гимназията, значи.

— Не, в израилското училище.

Аз останах зачуден. Това ми се не хареса.

И той ме изгледа зачудено, па каза просто:

— Аз съм евреин, господине.

София, юли 1901

Източник: [[http://slovo.bg|Словото]]

Набиране: Надежда Владимирова

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/4179]

Последна редакция: 2007-11-17 00:00:00