Йордан Йовков: Земляци

Земляците стоят при гроба. Това е една от тия общи и големи гробници, които наричат братски могили. Пръстта е грижливо изравнена, над нея голям дъсчеи кръст, като широко протегнати ръце. Делчо спира очи на надписа: „Тук почиват 84 долни чинове“ — чете той, по-долу следват номерата на полка, бригадата и дивизията. А най-долу, уединено и с по-едри букви, стоят думите: „28. III. 1913, Елбасан.“ Само това.

Елбасан — тъй се казваше това село. Но сега тая дума добиваше други смисъл. Елбасан! Това е кървавото и жестоко сражение, мрачното шествие на смъртта, гръмотевиците на топовете и бурята на урата, болката и отчаянието на предсмъртния вик, възторгът н опиянението на победата. Елбасан — това е тишината на смъртта, почивката след тежка и болезнена умора.

Покъртително скръбно е погребението в тия братски могили. Донасят труповете тъй, както са намерени на бойното поле: кръвта е още по тях, лицата пазят това изражение, което са добили в последната минута. В разкъсаните униформи остават и пришитите платнени етикети с името на всеки, и смачканите току — що получени писма от къщи. Нареждат телата едно до друго, дори едно въз друго. И това не е жестокост, не е незачитане и небрежност. Това е задушевната и трогателна близост, която иска другарството и еднаквата участ.

Никола беше се отделил при гроба на Варенова. Земляците стояха още пред братската могила. Те не си говорят още. Всеки мисли за тия хора, които лежат под самите им стъпки. Там е и Стоил. Делчо се мъчи да си представи где именно и как той лежи между тях. И във въображението му настойчиво се явява образът му, но тъй, както беше го видял последния път на поляната до люнета. Тоя образ оживява в паметта на Делча: доброто и кротко лице, големият ръст и широките приведени плещи, замислените очи, които гледаха все към полето. И той си спомня думите, които тогава Стоил беше казал на Варенова: „Ние търпим, господин подпоручик, ама тя не чака — земята. Виж я на — тя приказва!“

На изток през кипарисите се откриваше полето. На тая страна бавно потъва зад хоризонта тежък и тъмносин облак. И сега, когато слънцето скоро щеше да заседне и лъчите бяха меки и нежни, върху тъмния фон на тоя облак полето изглежда възхитително зелено и хубаво. Там се появява дълга и черна колона, виждат се запрегнати коне, приведени под тежестта на товара. Това са артилерийски части, които се връщат вече. Те отиват назад някак бързо, шумно и весело. Като че скоро всички щяха да си идат и никой нямаше да остане тук.

Конят на Делча дочу гърмежа от колелетата, впи очи, нетърпеливо заудря с крак земята и като тресеше цялото си тяло, зацвили продължително и високо.

Източник: [[http://slovo.bg|Словото]]

Набиране: Иван Иванов или Елина Мирчева

Публикация

Йордан Йовков, „Събрани съчинения в шест тома“, Том първи; „Български писател“, С. 1976. Под общата редакцията на Симеон Султанов.

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/7958]

Последна редакция: 2008-05-27 16:00:00