Йордан Йовков - Чифликът край границата

— Ти измисляш всичко туй! — извика тя. — Само за да ме ядосват. Ще говориш ли още?

— Няма, няма вече, Ноне — усмихваше се Йосиф. — Ще приказваме за друго. Седни, седни си на мястото.

Нона го изгледа, повърна се няколко крачки, но не седна.

— Какво се карате? — каза Санка от вратата, като гледаше със засмените си очи ту единия, ту другия. — Какво имате да делите, та се карате?

— Ето Санка, ето една добра душа — каза Йосиф. — Ела, Санке, ела.

— Ти, Йосифе, не вземеш да разкажеш какво има в село, ами… Какво прави дядо Давид?

— Той се занимава сега с важна работа — каза Йосиф. — Праща пчелите си да крадат мед от пчелите на Кутмака.

Нона и Санка се засмяха.

— Наистина, дядо Тодор разправяше за туй — каза Санка. — Но възможно ли е?

Йосиф беше намерил между книжата на масата една малка фотография на Нона и я гледаше.

— Ноне, много хубаво си излязла тук — каза той. — Аз ще я взема за спомен. — Той посегна да тури фотографията в джоба си, но Нона хвана ръката му и я измъкна.

— Не ти давам нищо аз. Не заслужаваш!

— Не може, Йосифе — обади се Санка. — Нона не бива да дава портрети, че е годеница.

— Да, годеница е — каза Йосиф. — Но кой й е годеника?

— Ти си ми годеника — разсърди се Нона. — Много добре те разбирам. Ей за тия думи не те обичам аз тебе.

Йосиф се побави още някое време. Каниха го да остане на обяд, но той не се съгласи и стана да си ходи. На чардака той се отби при Манолакя да си вземе сбогом.

— Много здраве на баща ти — заръчваше му Манолаки. — И пак да додеш, Йошка. Вземи си вестниците, аз ги прочетох.

Един селянин си показа главата над оградата и извика:

— Даскале, хайде да ходим, че закъсняхме.

Той беше с големи руси мустаци и от гърлестия му глас двете кучета, които бяха вързани в двора, скочиха, раздрънкаха веригите си и залаяха.

— Бай Герге, ти слез към кладенеца — каза му Йосиф. — Аз ще те стигна.

Йосиф си взе сбогом с Манолакя и Санка, простря ръката си към Нона, но тя не я пое и каза:

— Аз ще дода да те изпратя.

Когато бяха близо до кладенеца, гдето чакаше каруцата, Йосиф се спря.

— Ноне, ти беше много лоша с мене днес. Нито една добра дума не ми каза. А пък сега аз — гласът му потрепна — тъй имам нужда от добра дума. Много грижи имам, много работа. И страшна отговорност. Аз съм, ако искаш да знаеш, в най-решителния завой на живота си.

Нона го погледна.

— Туй пък какво е? Какво приказваш?

— Ноне, много работи бих ти казал аз, но на тебе, като на децата, може да се говори само на шега.

— А, тъй ли?

— Не се сърди, Ноне, аз ти казвам право.

За миг той поиска да бъде искрен с Нона и да й каже какво го мъчи и какво му тежи. Разбира се, той не можеше да й открие тайни, които не бяха само негови, не можеше, например, да й каже, че се готви бунт и че той ще участвува в него. Но можеше да й загатне отдалеч за всичко това, да възбуди у нея съчувствие към себе си и да се опита — той за туй беше дошел — да я отвърне от увлечението й към Галчева. И за да изпита предварително как би посрещнала думите му, той я погледна: изправена, жизнерадостна, Нона стоеше до него, обърната малко настрана, гледаше пред себе си, усмихната, със светнали очи, сякаш се радваше на онуй, което си мислеше. Йосиф разбра, че усилията му ще бъдат напразни: с мислите си, с цялото си същество Нона беше нейде другаде.

— Не, Ноне, не, аз се шегувам — каза той, като се скри пак в предишната си притворна веселост. — Нищо особено нямам да ти кажа. Наистина имам грижи, много грижи. В главата ми е цял хаос. Ей тук — той посочи с пръст челото си — не е много в ред.

Нона погледна челото му, гдето той още държеше пръста си, и каза:

— Ти там имаш един белег, от какво е?

— Удариха ме, като бях малък.

— Я да видя! — Нона поглади с ръка челото му. — Боли ли те?

— Не, не ме боли — каза Йосиф, усмихна се и се наведе. — Целуни ме там.

— Проклетник! — извика Нона, дръпна си ръката, обърна се и забърза към чифлика.

— Довиждане, Ноне! — извика след нея Йосиф.

Надвечер Тошо си дойде от града. Макар да беше го чакал още от сутринта, Манолаки не забеляза трите каруци, когато те, една след друга, завиха край кладенеца, защото помежду бяха се препречили овцете, а той гледаше тях. Като не обичаше да слиза от чардака и да походи дори из чифлика, Манолаки не пропущаше случай да се взре внимателно, строго и продължително, както гледа всяко господарско око, във всичко, което мине покрай него. След като бяха ги издоили, скупчени една до друга, напечени от слънцето и с наведени глави, овцете се точеха на дълга върволица към къра. Едно магаре вървеше отпред, без юлар, но със самар, върху който беше прехвърлен ямурлук, а отстрани беше окачен голям бъкел. Малко по малко овцете изпредиха магарето, минаха от двете му страни и се събраха отпред. Магарето остана посред тях. Изведнъж то сви уши, разскача се, изплаши овцете и излезе пак напред. „Виж го ти, магаре е — помисли си Манолаки, — но и то си знае цената, иска да върви напред.“ Васил съгмалджията идеше отзад и както вървеше, поотчупваше от хляба си и ядеше. Кучетата му бяха го заобиколили и сегиз-тогиз той им хвърляше по някоя хапка, която те лапваха още във въздуха. Другият овчар Цонко и дядо Христо внасяха, като го носеха на раменете си на върлина, чебъра с млякото.