Марио Пузо - Кръстникът

— Ще ти кажа всичко, което искаш да знаеш, когато пожелаеш.

Синьор Вители вдигна ръка:

— Аз не съм любопитен човек. Нека видим първо дали е необходимо. Сега си добре дошъл в моя дом като приятел на дон Томазино.

Въпреки лекарството в носа му, Майкъл в същност подуши присъствието на момичето в стаята. Той се обърна и я видя да стои под сводестата врата, която водеше към задната част на къщата. Миризмата беше на свежи цветя и лимонови цветчета, но в гарвановочерната си къдрава коса тя не беше затъкнала нищо, нямаше украса и на строгата семпла черна рокля, която очевидно беше най-хубавата й неделна премяна. Тя му хвърли бърз поглед и лека усмивка, преди да сведе скромно очи и да седне до майка си.

Майкъл отново почувствува, че не му стига въздух, че тялото му се залива от нещо, което не беше толкова страст, колкото безумно желание да я притежава. За първи път той разбра класическата ревнивост на италианеца. В този миг беше готов да убие всеки, който докоснеше това момиче, който се опиташе да предяви права над нея, да му я отнеме. Както скъперникът ламти за жълтици, както селянинът жадува да притежава собствената си земя, така той жадуваше да притежава нея. Нищо нямаше да го спре да получи това момиче, да го притежава, да я затвори в някоя къща и да я заключи там като пленница само за себе си. Даже не искаше никой да я вижда.

Когато тя се обърна и се усмихна на един от братята си, Майкъл, без дори да се усети, хвърли на младежа убийствен поглед. Семейството виждаше, че това е класически случай на „ударен от гръм“ и се успокои. Този млад мъж щеше да бъде като глина в ръцете на дъщеря им, докато се оженеха. След това, разбира се, нещата щяха да се променят, но това нямаше да има значение.

Майкъл си беше купил нови дрехи в Палермо и не приличаше вече на грубо облечен-селянин, за семейството беше очевидно, че той е някакъв дон. Обезобразеното му лице не го правеше толкова страшен, колкото той си мислеше, защото другият профил беше толкова хубав, че правеше физическия му недостатък дори интересен. Още повече че това беше страна, в която, за да се наречеш обезобразен, трябваше да си съперничиш с много мъже, претърпели изключителни физически страдания.

Майкъл гледаше право в момичето, гледаше прелестния овал на лицето му. Сега той виждаше, че устните й са почти сини — толкова тъмна беше кръвта, пулсираща в тях. Той се обърна към нея, без да посмее да произнесе името й:

— Видях те миналия ден до портокаловата горичка. Когато избяга. Надявам се, че не съм те изплашил.

Момичето повдигна само за част от секундата очи към него. Тя поклати глава. Но прелестта на тези очи беше накарала Майкъл да отмести погледа си. Майката сърдито каза:

— Аполония, кажи нещо на бедния човек, изминал е километри, за да те види — но дългите черни мигли на момичето останаха спуснати върху очите й като крила. Майкъл й подаде подаръка, увит в златиста хартия, и момичето го остави в скута си. Бащата й нареди: „Отвори го, моето момиче“, но ръцете й не се помръднаха. Майката се присегна и отвори пакета с нетърпение, като внимаваше да не скъса скъпоценната хартия. Кутийката за бижу от червено кадифе я накара да спре за миг — никога не беше държала в ръцете си такова нещо и не знаеше как да я отвори. Но водена от инстинкта си, успя да отвори кутийката и извади подаръка. Беше тежка златна верижка, която се носеше като огърлица и която изпълни всички с благоговение не само заради очевидната си стойност, но и заради това, че в това общество подаръкът от злато беше израз на най-сериозни намерения. Това не можеше да означава нещо по-малко от предложение за женитба, или по-скоро беше знак, че кандидатът има намерение да направи предложение, за женитба. Вече не можеха да се съмняват в сериозността на намеренията на този чужденец. Не можеха да се съмняват и в неговата състоятелност.

Аполония все още не беше докоснала подаръка си. Майка й го взе, за да и го покаже, и тя повдигна дългите си мигли за миг, а после погледна право към Майкъл, кестенявите й очи трогателни като на кошута, и каза: „Грация“. За първи път той чу гласа й.

В него имаше кадифената мекота на младостта и стеснителност, които накараха ушите на Майкъл да зазвънят. Той продължаваше да гледа встрани от нея и да разговаря с бащата и майката, защото страшно се смущаваше, като я погледнеше. Но Майкъл забеляза, че въпреки традиционно широката рокля, тялото й почти се открояваше през плата с нескрита чувственост. Той забеляза също как кожата й потъмнява, когато тя се изчервява — тъмната кадифена кожа ставаше още по-тъмна от нахлуващата в лицето кръв.