Марио Пузо - Кръстникът

Зад портокаловата горичка се простираха зелените поля на едно баронско имение. Надолу по пътя откъм гората се намираше вила в римски стил, сякаш изкопана от рунините на Помпей. Това беше малък дворец с огромен мраморен портал и гръцки колони с канелюри. През тези колони излезе едно ято от селски момичета, пазени от две дебели матрони, облечени в черно. Бяха от селото и очевидно бяха изпълнили древното си задължение към местния барон — да почистят вилата и да я подготвят за пребиваването му там през зимата. Сега отиваха в полето да наберат цветя, с които да изпълнят стаите. Те събираха розовите цветове на фия, яркочервена глициния и ги смесваха с портокалови и лимонови цветчета. Момичетата, които не забелязаха мъжете, почиващи си в портокаловата горичка, се приближаваха все повече и повече.

Те бяха облечени в евтини рокли на ярки шарки, прилепнали към телата им. Още нямаха двайсет години, но бяха с онази пълна женственост, с окъпана от слънцето плът, която узряваше толкова бързо. Три-четири от тях започнаха да гонят едно момиче към горичката. Момичето, което гонеха, държеше в лявата си ръка чепка едро червено грозде, а с дясната късаше зърна от чепката и ги хвърляше по преследвачките си. Тя имаше корона от къдрава коса, тъмночервена като гроздето, а тялото й сякаш щеше да изскочи от кожата си.

Съвсем близо до гората тя спря стресната, забелязала непривичните цветове на мъжките ризи. Стоеше там на пръсти, готова да побегне като сърна. Сега беше много близо, достатъчно близо, за да могат мъжете да видят всяка подробност на лицето й.

Всичко у нея беше овално — очите, формата на лицето, очертанията на челото й. Кожата й беше като прелестно тъмно кадифе, а очите й бяха големи, тъмновиолетови или кафяви, но тъмни, с дълги гъсти мигли, които хвърляха сянка върху прелестното й лице. Устните й бяха пълни, без да са дебели, сладки, без да са нерешителни, и оцветени с тъмночервено от сока на гроздето. Тя беше така невероятно прелестна, че Фабрицио измърмори: „Исусе Христе, вземи душата ми, аз умирам“, но думите прозвучаха малко прекалено дрезгаво. Сякаш чуло го, момичето се отпусна на ходилата си, извърна се й побягна обратно към преследвачките си. Докато тичаше, хълбоците й се очертаваха под прилепналата рокля като хълбоци на животно — прелъстителни и езически в своята невинност. Когато стигна до приятелките си, тя отново се извърна и лицето й беше като тъмно петно на фона на поляната с ярки цветя. Тя протегна ръка, тази, в която държеше гроздето, и посочи към горичката. Момичетата побягнаха, като се смееха, а облечените в черно дебели матрони им се скараха.

Майкъл Корлеоне в един миг се видя, че стои прав, а сърцето в гърдите му биеше; чувствуваше се леко замаян. Кръвта бушуваше в тялото му до всички крайници, пулсираше във върховете на пръстите на ръцете му, във върховете на пръстите на краката му. Всички благоухания на острова се втурнаха на крилата на вятъра — от портокаловите и лимоновите цветчета, от гроздето, от цветята. Струваше му се, че тялото му е изскочило някъде извън самия него. И тогава чу, че двамата овчари се смеят.

— Теб май че те удари гръм, а? — рече Фабрицио, потупвайки го по рамото. Дори Кало започна да се държи приятелски, потупваше го по ръката и му говореше: „Успокой се, човече, успокой се“, но го казваше с обич. Сякаш Майкъл беше блъснат от кола. Фабрицио му подаде бутилка вино и Майкъл отпи голяма глътка. Това проясни ума му.

— За какво, по дяволите, говорите, проклети скотоложци? — попита ги той.

И двамата мъже се смееха. Кало, чието честно лице беше придобило най-сериозно изражение, каза:

— Не можеш да скриеш, че те е ударил гръм. Когато човек го удари гръм, всички забелязват. За бога, човече, не се срамувай от това, някои хора се молят да ги удари гръм. Ти си късметлия.

Майкъл не беше много доволен, че чувствата му можеха да бъдат отгатнати толкова лесно. Но за първи път в живота му се случваше такова нещо. То нямаше нищо общо с младежките му увлечения, нямаше нищо общо с любовта, която беше изпитвал към Кей, любов, в основата на която беше нейната свежест, интелигентност и контрастът между брюнета и блондинката. Това беше завладяващо желание да притежава, то беше незалечим отпечатък на лицето на момичето в ума му и той знаеше, че ще витае в паметта му всеки ден, ако не я притежава. Животът му се беше опростил, фокусирал се беше в една точка, всичко останало не заслужаваше дори моментно внимание. По време на изгнанието си той винаги беше мислил за Кей, въпреки че чувствуваше, че никога вече не можеха да бъдат любовници, дори приятели. В края на краищата той беше убиец, мафиот, който се беше включил в играта. Сега Кей беше изцяло изтрита от съзнанието му.