Марио Пузо - Кръстникът

Том Хейгън дойде да я види след шест месеца. Тя получаваше чек за шестстотин долара месечно, всеки месец, освен заплатата си. Хейгън й обясни, че получаването на парите трябва да се узакони по някакъв начин пред другите и затова я помоли да му предостави пълни права на неин личен адвокат, за да може нормално да прехвърля парите. Каза й също, че формално ще бъде записана като собственик на част от акциите на хотела, в който работи. Тя трябваше да мине през всички законни формалности, предвидени в щата Невада, но за всичко щяха да се погрижат други вместо нея, така че неудобствата за самата нея щяха да бъдат сведени до минимум. Това уреждане на нещата обаче тя не биваше да обсъжда с никого без неговото съгласие. Щеше да бъде юридически защитена по всички възможни начини и парите й щяха да бъдат осигурени всеки месец. Ако властите или някои други официални организации се опитаха някога да я разпитват, тя просто трябваше да ги препрати към своя адвокат и нямаше да бъде повече безпокоена.

Луси се съгласи. Тя разбираше какво става, но нямаше никакви претенции затова как ще бъде използувана. Споразумението изглеждаше разумно. Но когато Хейгън я помоли да си отваря очите из хотела, да наблюдава Фреди и шефа на Фреди — собственика и администратора на хотела, най-главния акционер, тя му каза:

— О, Том, ти не искаш да кажеш, че трябва да шпионирам Фреди, нали?

Хейгън се усмихна:

— Баща му се тревожи за него. Той е в много близки отношения с Моу Грийн и ние просто искаме да бъдем сигурни, че на Фреди няма да му се случи нищо неприятно. — Не си направи труда да й обясни, че дон Корлеоне не е субсидирал строителството на този хотел в пустинята на Лас Вегас само за да осигури на сина си едно райско място, но и за да си осигури плацдарм за по-големи операции.

Беше съвсем наскоро след този разговор, когато доктор Джулс Сигал дойде да работи като лекар в хотела. Той беше много слаб, много хубав и очарователен и изглеждаше много млад за лекар. Поне на Луси така й се струваше. Тя се запозна с него, когато над китката й се появи израстък. Тя се тревожи за това няколко дни, а после отиде една сутрин в лекарския кабинет в хртела. Две момичета от шоупрограмата бяха в чакалнята и си разправяха клюки. Бяха руси румени хубавици. Бяха като ангели. Но едната от тях казваше:

— Кълна се, че ако още веднъж се заразя, ще се откажа от танцуването.

Когато доктор Джулс Сигал отвори вратата на кабинета, за да покани едно от момичетата да влезе, Луси почувствува желание да си тръгне и ако болестта й беше по-интимна и по-сериозна, сигурно щеше да го направи. Доктор Сигал носеше памучни панталони и отворена риза. Очилата с рогови рамки и спокойните му и сдържани маниери бяха в негов плюс, но все пак впечатлението, което правеше, беше на непринуден човек, а като много в основата си старомодни хора и Луси смяташе, че медицината и непринудеността не се съчетават.

Когато най-после влезе в кабинета, тя забеляза в държането му нещо, вдъхващо толкова доверие, че всичките й опасения се изпариха. Той почти не говореше, но въпреки това не беше груб и не бързаше. Когато го попита какво представлява израстъкът, той търпеливо й обясни, че това е съвсем обикновена фиброма, която в никакъв случай не може да бъде злокачествена или да бъде причина за сериозно безпокойство. Взе една тежка медицинска-книга и й нареди:

— Изпънете ръката си напред.

Тя нерешително протегна ръката. Той й се усмихна за първи път.

— Ще се лиша от хонорара си — рече той. — Просто ще изстискам израстъка с тази книга и той ще изчезне. Израстъкът може да се появи отново, но ако го махна оперативно, ще останете без пари и ще трябва да носите превръзки. Разбирате ли ме?

Луси му се усмихна. Без да знае защо, тя му се доверяваше напълно.

— Разбирам — каза тя. В следващия миг, когато той удари ръката и е тежкия медицински том, тя нададе вик. Израстъкът беше се разнесъл, почти.

— Толкова ли ви заболя? — попита той.

— He — каза Луси. Тя го наблюдаваше, докато попълваше историята на заболяването й в нейния картон. — Това ли е всичко?

Той кимна, без да й обърне повече внимание. Седмица по-късно я видя в кафенето и седна до нея на барчето:

— Как е ръката ви? — попита той. Луси му се усмихна.

— Добре е. — каза тя. — Държите се доста ексцентрично за лекар, но сте доста добър.

Той й се ухили:

— Ти не знаеш колко съм ексцентричен. А пък аз не знаех колко си богата. Вестникът, който излиза в Лас Вегас, току-що публикува списъка на притежателите на акции от хотела и научих, че Луси Мансини притежава цели десет процента. Можех да направя цяло състояние от онази малка подутина.