Марио Пузо - Кръстникът

Дон Корлеоне въздъхна:

— Знам, знам. Това е най-трудното. Но не можем дълго да се бавим. В Сицилия има размирици. Младежите там вече не слушат по-възрастните, а на старомодните донове не им е по силите да се справят с толкова хора, депортирани от Америка. Могат да забъркат Майкъл в нещо. Взел съм известни предпазни мерки и той все още има добро прикритие, но то няма да е вечно. Това е една от причините, поради които трябваше да сключа мира. Барзини има приятели в Сицилия и те бяха започнали да надушват следите на Майкъл. Това дава един от отговорите на твоята загадка. Трябваше да сключа мир, за да осигуря безопасността на сина си. Нищо друго не можеше да се направи.

Хейгън не си даде труд да пита дои Корлеоне как е получил тази информация. Не беше дори учуден и беше вярно, че това решаваше част от загадката:

— Когато се срещна с хората на Таталия да утвърдим подробностите, да настоявам ли всички техни посредници в наркотиците да бъдат „чисти“? Съдиите ще се страхуват малко да дадат лека присъда на човек, чието досие не е чисто.

Дон Корлеоне сви рамене:

— Трябва да са достатъчно умни и сами да се сетят за това. Спомени го, но не настоявай. Ще направим всичко възможно, но ако използуват някой стар наркоман и го пипнат, няма да си мръднем пръста. Ще им кажем само, че нищо не може да се направи. Но Барзини е човек, който знае това и без да му се казва. Ти забеляза ли как той не се обвърза в тази работа. Въобще не се разбра, че по някакъв начин е заинтересован. Това е човек, който не допуска да е губещата страна.

Хейгън остана удивен:

— Искате да кажете, че той е бил зад Солоцо и Таталия през цялото време, така ли?

Дон Корлеоне въздъхна:

— Таталия е сводник. Той никога не би успял да надвие Сантино. Затова не ми е необходимо да знам какво се е случило. Достатъчно ми е да зная, че Барзини е имал пръст в тази работа.

Хейгън не повдигна повече този въпрос. Дон Корлеоне му подсказваше някои пояснения, но нещо много важно оставаше недоизказано. Хейгън знаеше какво е то, но знаеше и че не му е работа да пита. Той каза лека нощ и се обърна да си върви. Но дон Корлеоне имаше да му съобщи още нещо.

— Запомни, използувай всичкия си ум, за да измислиш план да върнем Майкъл в къщи — каза той. — И още нещо. Уреди с човека от телефонната централа всеки месец да получаваш списък на телефонните разговори, проведени от Клеменза и Тесио. В нищо не ги подозирам. Бих се заклел, че никога няма да ми изменят. Но няма нищо лошо в това да се знае и най-дребната подробност, която би могла да ни помогне, преди да се развият някои събития.

Хейгън кимна и излезе. Той се чудеше дали дон Корлеоне не проверява и него по някакъв начин, но после се засрами от подозрението си. Сега обаче беше сигурен, че в проницателния и сложен ум на Кръстника се зараждаше един дългосрочен план за действие, който правеше от днешния случай само едно тактическо отстъпление. А съществуваше също и онзи тъмен факт, за който никой не спомена, за който самият той не беше посмял да попита и който дон Корлеоне пренебрегна. Всичко се организираше за деня на равносметка, който предстоеше.

Но трябваше да мине почти година, преди дон Корлеоне да успее да уреди синът му Майкъл отново да бъде тайно върнат в Съединените щати. През това време всички в семейството си блъскаха главите да измислят подходящ начин. Дори Карло Рици беше изслушан сега, когато живееше на уличката с Кони. (През това време им се роди второ дете, момче.) Но нито едно от предложенията не беше одобрено от дон Корлеоне.

Накрая едно нещастие на семейство Бокикио реши проблема. Имаше един Бокикио, млад роднина на не повече, от двайсет и пет години, по име Феликс, който беше роден в Америка и беше най-умният, който някога се беше раждал в този клан. Той беше отказал да бъде въвлечен в боклукчийския бизнес на семейството и се беше оженил за хубаво американско момиче от английски произход и с това още повече се беше отдалечил от своя клан. Беше посещавал вечерен университет да учи за адвокат, а през деня работел като пощенски служител. През това време им се родили три деца, но жена му била оправна домакиня и семейството живяло от неговата заплата, докато той се дипломирал.

После, подобно на много други млади хора, Феликс Бокикио смятал, че като с такъв труд е завършил образованието си и е усъвършенствувал тънкостите на професията си, неговата добродетел ще бъде автоматично възнаградена и ще могат да живеят прилично. Оказало се обаче, че не е така. Все още горд, той отказал всякаква помощ от своя клан. Но един негов приятел-юрист — млад мъж с връзки и обещаваща кариера в една голяма адвокатска кантора, уговорил Феликс да му направи малка услуга. Случаят бил много сложен, привидно законен, ставало въпрос за някакъв мошенически банкрут. Шансът измамата да бъде открита бил нищожен. Феликс Бокикио рискувал. Тъй като измамата изисквала юридическо умение, което той бил получил в университета, не му изглеждала толкова осъдителна и по някакъв странен начин не изглеждала дори престъпна.