Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

Намекваше за изявлението, направено от Тин Вей , съдебния суперинтендант, веднага след речта. Засегнат от обвиненията на Кенеди — или „хванат“, както бяха се изразили някои коментатори — Тин Вей се бе отбранявал яростно, като на първо време отричаше, че съществува такъв документ, а после, щом му стана ясно, че никой няма да приеме подобен отговор, ревизира изявлението си, призна съществуването на документа, но отрече той да е нещо повече от теоретична разработка.

Що се отнася до самата реч, тя се превърна в сензация. В откровение. Никой не помнеше аудиторията да е откликвала толкова ентусиазирано, толкова страстно. Кенеди ги хранеше от ръката си. През деветдесетте минути на речта в голямата зала се носеше някакво напрежение, някакво усещане, че нещо ново се случва точно тук, пред очите им. Кенеди стоеше на сцената красив и чаровен като крал в заточение. Без да поглежда бележките си, той говореше на огромната тълпа по памет, дълбокият му резониращ глас се втурваше като прилив над главите им. А думите му, прости, но силни, сякаш докосваха оголен нерв. Можеше да се види. Да се прочете по лицата на тълпата — лица, изпълнили екраните навсякъде в големия Град Северна Америка. Това беше неговият миг. Мигът, който го узакони.

А след това тълпата бясно аплодираше Кенеди повече от двайсет минути, отново и отново го връщаше на сцената, всеки път, щом се появеше, се понасяше силен рев, след миг последван от скандиране:

— Ке-не-ди! Ке-не-ди! Ке-не-ди! Ке-не-ди!

През цялото време той се усмихваше и се оглеждаше наоколо, аплодираше публиката си точно както тя го аплодираше; момчешката му скромност можеше да се види от всекиго.

— Ши Кенеди! Ши Кенеди!

Кенеди се наведе напред от трибуната и посочи сред гъмжилото от журналисти, за да отдели един от онези, които го викаха.

— Да, Питър. Какво има?

— Знаете ли, че изследванията, направени през последните шест месеца, са завишили онзи доста голям процент от хора, подкрепящи всъщност ограничените предложения за евтаназията?

Кенеди кимна открито.

— Мисля, че „ограничени“ е точната дума, Питър. Виждал съм тези изследвания — говорите за доклада „Хауит“ и документа на института „Чан“, предполагам… Нали? Е, всичко, което мога да кажа, е, че трябва много внимателно да се разгледат въпросите, зададени в тези изследвания, и да се види как те всъщност се свързват с тези нови предложения. Ще откриете, мисля, че между тях има много слаба връзка. Новото „проучване“ разкрива, че същинските предложения са много по-радикални, стигат много по-дълбоко. Освен това има адска разлика между мисълта, че нещо може да е просто добра идея, и това, да излезеш и да го направиш. Дяволска разлика. Искам да кажа, онова, за което говорим, е да се убиват хора. И не просто един или двама, а милиони. Десетки милиони.

Кенеди вдигна ръка към челото да отхвърли назад къдрица от тъмната си коса, с израз на дълбока загриженост в стоманеносивите си очи.

— Не, Питър, смятам, тези изследвания показват, че повечето хора са наясно по проблема. Но това не е решение, щом не може да бъде прието от всеки отделен човек.

Отдолу се разнесе одобрително мърморене. Но виковете веднага започнаха отново:

— Ши Кенеди! Ши Кенеди!

— Да, Хо Ян…

Младият хан , репортер за хан -станцията Вен Мин , погледна към преносимия ръчен комсет, после вдигна очи и се обърна към Кенеди, а във въздуха веднага се разнесе и преводът:

— В речта си сякаш внушавахте, че дотолкова, доколкото документът за проучването засяга групата на по-възрастните, това е само тънкият край на клина и че можем да очакваме подобни предварителни мерки да бъдат последвани от нови, целящи контрол над населението. Можете ли да разширите това си твърдение?

Кенеди се усмихна.

— Разбира се. Още веднъж повтарям, че документите са само проста спекулация. Тези дискусии се провеждат точно сега в секретни зали из всичките седем Града. Сключват се сделки, разглеждат се предложения. Предложения, които, ако не внимаваме, ще бъдат представени в Камарата и гласувани от хора, чиито интереси не е задължително да съвпадат с нашите.

— И какво точно искате да кажете с това, ши Кенеди?

Кенеди леко се наведе напред.

— Искам да кажа, че има хора — богати, влиятелни, ако ви харесва — които поставят печалбата над семейството, личната облага — над общото благо. И точно тези хора — тези хсияо джен , тези „дребосъци“ — понастоящем диктуват нещата. Не знам за вас, Хо Ян, но аз мисля, че това не е редно. Смятам, че въпрос от такава важност трябва да се обсъжда публично и да се решава публично. Да, нещо трябва да се направи. Сега всички го разбираме. Но трябва да се направи открито, на светло, където всички могат да го видят.