Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

— Да — чу я той да прошепва и му стана интересно.

Двете пак се обърнаха с лице към него — изведнъж започнаха да се държат официално, изправили гърбове на дългата пейка.

— Е? — попита той. — Задоволителен ли е отговорът?

— Каквото пожелае съпругът ни — поклони му се Фу Ти Чан с едва сдържано сериозно изражение, а до нея Лай Ши се закиска. — Каквото пожелае съпругът ни.

Точно щеше да ги попита какво става, когато някакво движение вдясно от него привлече вниманието му. Погледна натам. Неговият майстор на вътрешните спални Чан Тен беше застанал там с наведена глава.

— Какво, майстор Чан? Има ли нещо?

— Не, чие хсия . Всичко е наред.

— А събирането на багажа? Добре ли върви?

— Почти приключихме, чие хсия .

— Добре. Значи е друго, нали?

Чан Тен се поклони.

— Така е, чие хсия . Маршал Толонен е тук според уговорката.

Ли Юан поклати глава.

— Не го очаквах преди четири. Толкова ли е късно вече?

— Страхувам се, че е така, чие хсия .

Ах — помисли си той, — значи следобедът почти свърши . Огледа се наоколо, за да вкуси гледката пред очите си: играещите в езерото слуги, съпругите му, спящият му син. Трябва да има повече такива дни — реши той. — Дни на безделие и щастие. Защото какво е животът без тях?

Нищо — дойде отговорът. — И по-малко от нищо.

Извърна се с лице към своя майстор на вътрешните спални.

— Благодаря, майстор Чан. Върви сега и кажи на маршала, че след малко ще бъда при него. Тук трябва да кажа последната си дума.

Чан Тен се поклони, обърна се, зави и забърза към голямото стълбище на двореца. Ли Юан го наблюдаваше, после пак застана с лице към съпругите си. Щеше да е хубаво утре да може да замине с тях, да прекарат още няколко дена заедно, преди дългът му да го призове обратно. Уви! Тук долу в Чун Куо имаше твърде много работа: разглеждането на делото „ДженСин“ щеше да започне съвсем скоро, а и подготовката за повторното откриване на Камарата трябваше да се движи.

Копие… Засмя се, като си спомни какво си говореха. Да, щеше да е хубаво да беше имал копие — близнак — през тези последни няколко години. Единият да работи, а другият да се забавлява. Два „аза“, които да споделят радостите и бремето на този свят.

Обърна се. Както държеше спящото дете, Миен Шан го гледаше с усмивка, с истинска любов в очите. Той отиде до нея и я прегърна, целуна я по челото, после се наведе и внимателно взе Куей Джен от ръцете й.

За момент затвори очи, успокоен от нежната топлина на сина, притиснат към гърдите му, и след последната мека целувка по бузата на престолонаследника го върна обратно на Миен Шан, а той й се усмихна.

— Десет дни — от устните му се изтръгна лека въздишка. — Десет дни, това е всичко, любов моя, и после ще се присъединя към тебе горе.

Толкова навътре в територията на Обединени бамбуци бегачите на Дебелия Вон изглеждаха два или три пъти повече от останалото население. Млади мъже с изумруденозелените ленти на триадата на главата постоянно преминаваха покрай Леман, докато вървеше по претъпканите коридори, а по голямата артерия на главната улица групи от млади, охолни на вид хан в зелени коприни със символите на Обединени бамбуци — ръката и бамбуковото стъбло — седяха по маси, почиваха, пиеха и играеха на чу или ма джонг и пред целия свят изглеждаха като млади аристократи.

Леман беше чувал, че Дебелия Вон е най-големият от съперниците му и сега през фалшивите лещи, които носеше, за да прикрие истинската си самоличност, той можеше да види, че наистина е така. Тук, по палубите, образуващи средището на Обединени бамбуци, благосъстоянието на братството се виждаше ясно. Дузина големи канелени дървета в огромни орнаментирани саксии бяха разположени покрай централната част на Главната, докато и от двете й страни терасите бяха украсени със светлочервени парадни знамена и гирлянди от ярки цветя като на празник. Магазините по централната алея бяха пълни, стоките — евтини — с една пета по-евтини от всякъде другаде в Града; във всяка посока, в която погледнеше, се усещаше незримо чувство за ред, какъвто не бе виждал никъде в Града по тези долни нива.

Всъщност, ако действително не знаеше къде е, би могъл да си помисли, че наистина е с двайсетина палуби по-нагоре, близо до върха на Града.

Леман се оглеждаше наоколо си, докато се движеше, очите му виждаха всичко, а малките камери, имплантирани в ъгълчетата на лещите, записваха всяка подробност.