Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

— И ти го искаш?

Тя се замисли за момент, след това кимна.

— Виждала съм разни неща — каза тя, — там, на долните нива. Неща, които няма да повярваш. Страдание. Ужасно, неописуемо страдание. И искам да направя нещо в тази посока. Нещо положително.

Той се вгледа в нея за момент, после на лицето му се появи усмивка.

— Ти си добра жена, Ем. Най-добрата, която някой би могъл да има. И ако искаш точно това, давай тогава. Освен това мисля, че си права. Джо се притеснява как би се отразило на изборите, но всъщност тези неща са по-важни, нали? Мислех си, Ем. Смъртта на Брин… — вълна от болка заля лицето му. — Смъртта на Брин трябва да означава нещо. От нея трябва да произлезе нещо хубаво. И може би ти си права. Може би трябва да използваме тази възможност. Ти по твоя начин, аз — по моя.

— А Джоузеф Кенеди?

— Не му се връзваш много, нали? Забелязах още от началото. Но досега нямаше значение. Той е добър човек, Ем. Гарантирам. Но ти направи това, което си решила. И ако той се възпротиви, кажи ми. Аз ще те подкрепя. Знаеш, че ще го направя.

Тя се усмихна, след което се наведе по-близо и го целуна по челото.

— Знам. Всъщност винаги съм го знаела. Но, както казваш, досега нямаше особено значение.

Ли Юан газеше в плитчините на езерото в Тонджиян, вдигнал копринените си одежди до коленете, и гледаше петнайсетмесечния си син.

Куей Джен се беше спуснал напред, цапаше покрай баща си и се кискаше лудешки, а пълните му ръчички пляскаха по водата, по тъмнокосата му малка главичка искряха светли капчици.

Редица от весели слуги стоеше във водата наблизо и препречваше достъпа до по-дълбокото, слънчевата светлина проблясваше по обръснатите им глави, а лицата им се смееха, докато наблюдаваха своя танг да си играе с младия принц.

На брега имаше пикник. Изпод златните и червени копринени навеси съпругите на Ли Юан ги гледаха, смееха се на лудориите на съпруга си. Лай Ши и Фу Ти Чан седяха отзад на дълга пейка, покрита с възглавници, а Миен Шан, майката на Куей Джен, стоеше почти на края на водата и смехът й беше примесен с тревога.

Куей Джен се обърна, погледна към майка си, после подскочи с комично движение, което накара всички наоколо му да се разсмеят. Престолонаследникът се огледа с широко отворени от изненада очи и като видя усмивка на всяко лице, плесна с ръце и с кикотене скочи отново.

— Точно така! — доволен извика Ли Юан, за да го окуражи. — Скачай, малка моя рибке! Скачай! — извърна глава назад и избухна в смях.

Но Куей Джен започваше да се превъзбужда и когато отново скочи, се препъна, размаха малките си ръчички, докато падаше, и нададе кратък изненадан вик, преди да потъне под водата. Ли Юан се наведе бързо и измъкна плюещия Куей Джен, след което го притисна към гърдите си, залюля го насам-натам и го целуна по лицето.

Известно време Куей Джен само пищеше, но нежните думи на Ли Юан бавно постигаха ефект и детето се успокои, сгушило се плътно до гърдите на баща си.

— Там! — Ли Юан го вдигна и го задържа над себе си, на височината на изпънатите си ръце. — Нищо лошо няма, нали, малка моя рибке? Нищо лошо.

Продължи да прегръща сина си и да целува тъмната свила на главата му.

— Ти си добро момче, нали? — мърмореше той. — Добро момче — после се обърна във водата, тръгна към брега и подаде Куей Джен на майка му.

Миен Шан пое сина си, погледна покрай него към Ли Юан и се усмихна широко.

— Благодаря, Юан — тихо каза тя. — И ти си добър баща на сина си. Най-добрият от бащите.

Тя се обърна и повика прислужниците. Те веднага се подредиха до нея с кърпи и сухи дрехи, за да се погрижат за детето.

Ли Юан се усмихна, разчувстван от думите й, стъпи на брега и остави един от слугите си да избърше с кърпа краката му, докато друг донесе нова туника, наметна го с нея, облече го. След като приключиха с това, той се обърна и погледна към навеса. Лай Ши и Фу Ти Чан го наблюдаваха, допрели глави и си говореха. Усмихна се, отиде при тях, седна помежду им и обгърна раменете им с ръце.

За момент поседя така в мълчаливо задоволство от деня. Хората му в езерото бяха започнали да си играят с надут волски мехур, подхвърляха си го и се гмуркаха да го хванат, като същевременно вдигаха огромни водни фонтани за всеобща радост. Дори Куей Джен бе спрял да хленчи и се бе извърнал да ги гледа с удивена усмивка, осветяваща дребните му черти.

Взрян във всичко това, Юан усети през него да преминава доволна тръпка. Достатъчно беше, нали? Достатъчно за един мъж. Вечно да прекарва такива дни, да има такова слънце, щастливи часове — това със сигурност беше достатъчно?