Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

Той явно имаше предвид института „Кътлър“. Мечтите на старите.

— Ю кун! — каза Кенеди. — Глупави старци.

Ву Ши се засмя и плесна с ръце.

— Значи знаете нашия език, ши Кенеди?

— Достатъчно, за да разбирам. Може би достатъчно и за да се изразявам.

Тангът седна отново и го огледа.

— Има нещо, което липсваше в досието ви. Къде сте учили куан хуа ?

— Баща ми имаше много връзки с вашите слуги и със слугите на баща ви. Малко знания за вашия начин на живот му бяха от полза. Това беше една от големите тайни на успеха му.

— И баща ви ви научи?

Кенеди се усмихна и кимна. В този момент той изглеждаше очарователно, съвсем като момче и докато Ву Ши го гледаше, почувства как прониква в съзнанието му. Той харесваше този американец. Толкова различен от намусените старци и техните съсухрени мечти за вечността.

— Тогава може би интуицията ми е по-добра, отколкото си мислех.

Ву Ши се поколеба, след което стана и се обърна с гръб към американеца. Кенеди познаваше протокола и също стана в очакване да разбере защо го е повикал Ву Ши. След около минута тангът пак се обърна към него:

— Трябва да ви вярвам, ши Кенеди. А това не е лесно за един танг. Малцина са тези, на които доверяваме какво се крие в мислите ни, а вие сте ни чужд. И въпреки това аз ще ви се доверя.

Кенеди направи лек, едва забележим поклон, без да отмества поглед от лицето на другия.

— Вие сте умен човек, Джоузеф Кенеди. Знаете как стоят нещата. Знаете кой държи властта в този Град. Знаете и как да използвате властта, как да произведете суровия материал, от който тя се прави — тангът си позволи да се усмихне. — И не заради парите. Не само. Има нещо по-дълбоко, по-надеждно от парите. Лоялност. Аз ви виждам, виждам и тези около вас и знам какво ги привързва към вас. — За момент замълча. — Вие сте силен човек, ши Кенеди. Човек с власт. Моите министри ми казаха, че трябва да ви унищожа. Да намеря начин да ви унижа. Да ви заложа капан и да ви купя. Предложиха ми дузина различни начини да ви пречупя и съсипя.

Кенеди не каза нищо. Стоеше с леко наведена глава и слушаше, наблюдателните му очи попиваха всичко. Ву Ши, напротив, се усмихваше вътрешно. Кенеди не беше глупак. Силата му идваше дълбоко отвътре — от тази самоувереност, която, подобно на неговата собствена, му беше вродена.

— Както и да е, това, което виждам у вас, ми харесва. Виждам човек, който мисли така, както би трябвало да се мисли. Който поставя хората над себе си. А аз харесвам това. Уважавам го. Но като практичен човек, трябва да си задам един въпрос. Може ли да има двама царе в Град Америка? Ако позволя на този човек — на вас — да продължи, няма ли самият аз в един момент да стана плячка на успеха му?

Той помълча за един момент, след което продължи:

— Е?

— Подчинявам се на моя танг — в думите на Кенеди нямаше колебание, нито следа от несигурност. — Аз не съм против Седмината, а против старците.

Ву Ши присви очи за миг, след което кимна.

— Така говорите сега, Джоузеф Кенеди. Но как ще бъде, когато Америка стане ваша? Когато хората дойдат при вас и ви кажат: „Ти, Представителю Кенеди, си човекът, който трябва да бъде цар. Ти си американец. Нека да ни управлява американец!“ Какво ще им отговорите? Ще се обърнете ли към тях с думите: „Подчинявам се на моя танг“? — той се засмя. — Харесвате ми и ви оказвам честта да ви доверя тези мисли, но аз не съм ю кун, ши Кенеди. Аз също съм практичен човек.

Кенеди замълча за момент. След това заговори с нещо като въздишка:

— Какво искате от мене, чие хсия ? Какво мога да ви дам, за да засвидетелствам своята лоялност?

Ву Ши се приближи, докато лицето му се спря съвсем до това на американеца.

— Искам заложник.

Кенеди се намръщи неразбиращо.

— Има нова техника, която моят приятел, Ли Юан, е усъвършенствал. Средство за контрол.

— Контрол?

— Едно просто техническо средство. Съвсем безвредно, уверявам ви, а операцията е съвсем безопасна.

— И вие искате да… да се подложа на тази операция?

Ву Ши поклати глава.

— Не, ши Кенеди. Виждам, че още не ме разбирате. Не ми трябват мъченици. Не, нищо подобно — той се усмихна, протегна ръка и я постави на рамото на американеца. — Имам предвид жена ви, синовете ви. Това имам предвид.

Емили затвори вратата и се обърна с лице към Майкъл; най-после останаха насаме. Тя се чувстваше зле, нервите й бяха опънати от всичко, което се бе случило през тези няколко дена. Ходът на събитията не й беше дал време да свикне с чувствата си, но сега го гледаше и те си идваха на мястото — цялата тъга, болката и голият страх.