Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

Леман се обърна.

— Да вървим — той докосна ръката на майора. — Искам да съм навън, преди да са писнали алармите.

Майорът кимна, огледа Леман за миг, неизречен въпрос се спря на устните му, след което се обърна и последва албиноса по стълбите към чакащия асансьор.

Тълпата в голямата зала беше притихнала. Чуваше се само тихият шепот на коприната, когато главите се обръщаха, за да видят кой е сред тях. Хиляди лица, хан , аристократи, гледаха към огромната, покрита с нефрит врата в далечния край на залата. Там стояха двама мъже.

Хун мао стоеше между високите крила на вратата и се оглеждаше. На устните му се забелязваше съвсем слаба следа от усмивка, но очите му бяха присвити и внимателно наблюдаваха. За мин се държеше добре — гордо, като че ли и той беше чун цу . Встрани от него беше канцлерът, Фен Чо-хсиен, който гледаше нетърпеливо, явно смутен от факта, че трябва да придружава човека.

— Ела — каза той отчетливо и пристъпи напред между редиците от гости. Хун мао вървеше зад него, оглеждаше се, главата му правеше малки поклони, на лицето му грееше най-кротката и безобидна усмивка, сякаш разбираше, че присъствието му е дразнещо за другите, и искаше да сведе обидата до минимум.

Когато канцлерът Фен стигна до по-малките врати в далечния край на залата, той се обърна рязко и след като даде знак на музикантите, чиито инструменти бяха замлъкнали заедно с хората, произнесе няколко думи на родния език на този, който стоеше до него. Изведнъж главите се обърнаха и разговорите продължиха. Миг по-късно засвири и оркестърът.

— Съжалявам, че дойдох така сред вас — каза тихо хун мао .

Фен Чо-хсиен го огледа за миг, след което кимна, предразположен от скромността на мъжа. Той не беше като другите. В него имаше някаква изтънченост, някаква грация, която при тях се срещаше рядко. Повечето бяха като грубо изразяващи се маймуни. Но този беше по-различен. Фен Чо-хсиен леко се поклони и отново се обърна към вратите, за да почука силно по гравираната лакирана повърхност.

Двама стражи отвориха вратите и те влязоха в преддверието, след това — в по-тесен коридор, където ги следеше скенер, висящ на гъвкава конзола от тавана. В другия край на коридора чакаха още стражи. Хун мао вече беше претърсен, но те повториха тази процедура, докато министърът чакаше, обърнал поглед встрани. След като свършиха, един от тях каза нещо в комутатора и набра някакъв код. Зад тях се отвориха вратите на „светая светих“.

Ву Ши пристъпи напред с разперени ръце.

— Представител Кенеди, радвам се, че най-после ще се срещнем. Много съм ви гледал и съм слушал за вас — хвана ръцете на американеца и здраво ги стисна, очите му гледаха тези на Кенеди с нещо средно между поздрав и предизвикателство.

— Чувствах, че вече е време да се срещнем… и да поговорим.

Стаята беше в нежни сини цветове, всички мебели бяха така подбрани, че допълваха меките успокояващи нюанси. Седнаха на ниски столове, с копринени възглавнички в наситено тъмносиньо, изпъстрени с венчелистчета с цвят на праскова, абанос и бронз. Тъмната официална копринена одежда на Кенеди изглеждаше като натрапчив, чужд елемент. Той седеше и се опитваше да не се чувства неудобно. Не беше имал време да се преоблече. Известието гласеше „веднага“, а с танг не се спори. Поне засега.

Ву Ши се наведе напред, копринените гънки на дългата, диплеща се одежда зашушнаха тихо. Той изглеждаше деликатен, почти женствен до едрия, груб хун мао , но очите му бяха очи на хищна птица, а ръцете, които се подаваха от меката синя коприна, бяха твърди, тъмни и силни.

— Съжалявам, че ви дадох толкова малко време. При такова положение е по-добре да се действа бързо. Така никой няма да знае, че сте тук.

Кенеди направи лек жест с глава, сочещ към препълнената зала отвън, но Ву Ши просто се усмихна.

— Никой освен вие и аз. Моите хора не виждат това, което им кажа да не виждат.

Кенеди се усмихна разбиращо, но остана нащрек.

— Чудите се какво искам. Защо съм пожелал да дойдете тук.

— Вие ще ми кажете — отвърна Кенеди просто.

Ву Ши преценяваше нещата още веднъж. След това се засмя.

— Наистина, забравям. Вие сте реалист, а не идеалист. Работите с реални неща, а не с мечти.

В думите му имаше истина, но също и ирония. Ву Ши си подготвяше домашното. Кенеди — също.

— Постигането на реалните неща може да бъде мечта, нали?

Ву Ши кимна леко.

— Не като някои други мечти, а?