Елин Пелин: Ян Бибиян (Невероятните приключения на едно хлапе)

В това време Фют улови Калчо за единия крак.

— Пусни ме! Пусни ме! — завика Калчо. — Олеле, пусни ме, ще се разкисна, ще се разтопя, ще се удавя!…

Ян Бибиян се спусна също и улови Калчо за раменете, натисна го и го потопи цял във водата…

Каленото тяло на Калчо почна да омеква. Той пищеше и се молеше да го пуснат. В същото време Ян Бибиян усети като че мина някакъв нож през шията му. Неговата калена глава като че почна да омеква.

Отведнъж и Калчовата, и Ян Бибияновата глава се отлепиха от телата си.

Фют ги размени бързо и Ян Бибиян изскочи из водата със собствената си глава. А Калчо, на когото се залепи калената глава, която Ян Бибиян носи толкова време, остана неподвижен във водата, с поглед, обърнат жално-жално към Ян Бибиян.

— Фют, извади го, извади го скоро! — извика Ян Бибиян, комуто стана жално за бедния Калчо, който тъй дълго му пази главата.

— Какво ще правим? Той вече ни е непотребен.

— Извади го! — заповяда Ян Бибиян.

Фют прегърна безжизненото тяло на Калчо и го извади на брега. То падна размекчено и неподвижно върху зелената трева с безжизнено отпуснати ръце. Ала главата, която беше носил Ян Бибиян, бе получила живот от неговото живо тяло. Тя се обърна към Ян Бибиян и впери очите си умолително към него.

Ян Бибиян се досети. Той взема бързо китката, която беше му оставила Лиана, и я разтърси силно над неподвижния Калчо. В чашките на цветчетата бяха останали скрити капки от живата вода. Като ситен прашец те се посипаха върху каленото тяло, то трепна, оживя и Калчо бързо скочи на краката си.

Той се спусна и прегърна Ян Бибиян. Очите му се напълниха със сълзи, които закапаха.

— Ян Бибиян, благодаря ти!…Чувствувам кръв в жилите и живот в тялото си. Усещам ударите на сърцето си. Ти ме оживи. Ян Бибиян, благодаря ти!…

Ян Бибиян бе щастлив. Той намери главата си. Той е пак той. Върната отново в живота, душата му след толкова страдания ликуваше и се вълнуваше от нещо хубаво, безкрайно хубаво. Той видя отново света и разбра колко хубости има в него, колко е красиво да се живее, колко сладко е да носиш собствената си глава на шията си.

Той прескокна границата от злото към доброто и първият образ, който се мярна в паметта му, бе неговата майка и до нея — неговият стар баща. Обхвана го силно желание час по-скоро да ги намери, да ги види.

Ян Бибиян извади бързо косъма, който бе отскубнал от опашката на Фют, и му го подаде:

— Фют, върви си по своя уречен път! Научих се що е зло и добро и имам вече сили да се боря със злото. Ако опиташ да ме изкушаваш, знай, че ще бъдеш победен и отново ще бъде скъсана опашката ти! Кажи на всички дяволи във вашето царство, че аз ще науча хората къде ви е слабото място.

Фют, обхванат от страшна радост, грабна косъма от ръцете на Ян Бибиян, поклони се, отдалечи се и изчезна.

Ян Бибиян и Калчо останаха сами.

Те се обърнаха към изток. Близо пред тях се изпречваше родната, познатата планина. И там в полите всред зеленина се белееше малкото родно градче. Сред него високо се издигаше черковната камбанария.

Забиха камбаните празнично.

Ян Бибиян протегна ръцете си нататък и извика с вълнение:

— Мамо, майчице, ида си, ида си при тебе!

Като хвана Калчо за ръка, каза:

— Да вървим!…

— Ех, мой бедни татко грънчарьо — каза Калчо, — и аз се връщам пак при тебе. Искам да ти бъда помощник и подкрепа на старини.

И двамата с бързи крачки тръгнаха към родното си градче.

Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/book/965

Източник: Словото (Елин Пелин, „Събрани съчинения в шест тома“, Том пети; „Български писател“, С. 1973)