Джонатан Страуд: Портата на Птолемей

Или по-скоро жизнените си органи.

Последното наблюдение го направих на ръба на езерото. За нещастие Натаниел го прие като команда, което доведе до временно потапяне.

Може би бяха около четиридесет. Но когато влиза в битка, мъдрият войн се разправя с враговете си един по един.

Ако момчето беше там само, без моето подтикващо присъствие, щеше ли да действа толкова бързо против телата на своите другари магьосници? Въпреки уродливостта им, увисналите лица и странно изкривени крайници, много се съмнявам. Той беше човек, а хората винаги, винаги се увличат от външния вид.

Те включваха: блъскащи се колички, площадки за ролкови кънки, въртележки „Възседни дяволче“, тайнствената гадателска палатка на мадам Хури, зала с криви огледала, пещерата на препарирания мечок Бъмпо и централната атракция „Изложба един свят“ — поредица жалки маси, представящи „културното богатство“ на всяка държава от Империята (имаше най-вече тикви, картофи и грубо изрисувани любовни дървени лъжици). Билбордовете отвън обявяваха двореца за Десетото чудо на света, което, говоря като някой, който има пръст в изграждането на пет от другите девет, ми се видя малко пресилено.

Няма да се впускам в подробности. Просто дребна азиатска афера, преди много време.

Със сигурност. Сякаш бе задействала някакъв оркестър от един човек — множество клаксони, камбани и свирки, както и ентусиазирани цимбали между краката му. Шумът бе оглушителен .

Естествено така беше и при Нефертити и Ахенатон. В първия момент бяха дългите погледи и срещите край крокодилската яма; в следващия — изкореняваха официалната религия и местеха египетската столица на сто километра в пустинята. Просто едното водеше до другото.

Факарл не беше някой лукав, дърт, говорещ двусмислено джин като Чуй; гордееше се с откровеността си. Все пак имаше слабостта да се фука. Ако му се вярваше на всичките истории, човек би си помислил, че той е отговорен за повечето световни забележителности, както и, че е бил довереник на всички видни магьосници. Това, както веднъж отбелязах пред Соломон, беше доста нелепо твърдение.

Стар, исторически факт е, че британските магьосници не се интересуваха от магическо летене, понеже предпочитаха (съвсем мъдро, трябва да се каже) вместо това да се доверяват на механични средства. Но други култури нямаха притеснения да сливат джинове с неодушевени предмети: персийците заложиха на килимите; някои низши европейски култури го направиха с хаванчета, а смелите китайски магьосници дори се пробваха да яздят облаци .

N.B. Все още говоря за лицето, не за други бузи.

Ако се крещи от Непал . Толкова силно беше.

Обикновено онези, на които не им се налага да го правят. Първо ми хрумва за политиците и писателите.

Ами, опитайте се да си направите груб жест на самите себе си. Просто не върви, нали?