Джоана Макпийс - Испанската награда

— Не, Ваше величество, няма друг. Или поне…

— Младият Лестър ви е хвърлил око, даже Ние го забелязахме. Сигурно е замаял главата ви с красиви думи?

— Той наистина ме харесва, Ваше величество — прошепна несигурно Мария. — Но между нас не е имало нищо непочтено…

— И Ние се надяваме, че е така — отвърна остро кралицата. — Значи Лестър не се трогна от мнението на половината двор, че сър Ричард има по-стари права?

— Не знам, Ваше величество.

Владетелката махна с ръка, за да възпре по-нататъшните обяснения на Мария.

— Ние вярваме в уверенията на сър Ричард, че сте недокосната и напълно подходяща да ни служите. Другите може би не мислят така, затова ви приеха хладно и сдържано, разбира се, с изключение на Урсула Лестър.

Тя ми е като сестра.

— А Уил Лестър ви е като брат? — допълни кралицата и се изсмя кратко и дрезгаво. — Обичате ли го?

— Приятно ми е да разговарям с него, Ваше величество.

— А Норууд? И него ли харесвате? Говорете, момиче. Не можете да отречете, че сте имали достатъчно време да го опознаете. — Мария не беше в състояние да произнесе нито дума и кралицата нетърпеливо я потупа по рамото с ветрилото си. — Неприятен ли ви е той?

— Не, Ваше величество. — Отговорът дойде колебливо.

— Значи, ако Ние дадем съгласието си, няма да се възпротивите на тази женитба?

Мария сведе глава, за да скрие очите си от острия поглед на кралицата.

— Не бих се осмелила да възразя на желанието на Ваше величество.

— Хъм. — Елизабет захвърли ветрилото си и прехапа замислено долната си устна. — Странно защо ми се струва, че тази новина беше истински шок за вас. Нима Норууд никога не ви е намекнал, че смята да ви предложи женитба?

— Не, Ваше величество, никога.

Кралицата не направи друга забележка, но беше очевидно, че този отговор я изненада. След малко обясни спокойно:

— Ние уведомихме сър Ричард, че нямаме сериозни възражения срещу ухажването му, разбира се, ако то остане в границите на приличието. Той чака в приемната, а скоро ще дойде и камериерката ви. Ще го изпратим при вас. Бъдете внимателна и помислете много сериозно над онова, което ще ви каже. Той има своите грешки, но е човек с голямо й добро сърце, Мария. Ако бяхме по-млади, сигурно щяхме да изпитаме завист към вас. — Тя се усмихна снизходително, изправи се и мина величествено покрай придворната си дама, която се сниши в дълбок реверанс.

Мария нямаше възможност да обмисли на спокойствие неочакваното предложение на сър Ричард, защото, когато се изправи, той вече беше влязъл в стаята и пристъпваше към нея. Както винаги безупречно облечен, днес в не толкова натрапчиви цветове, с жакет и панталон от синьо кадифе със светли ширити. Той се поклони дълбоко и Мария се разтрепери толкова силно, че трябваше да се залови за рамката на близкия стол.

— Не ви ли е добре? — Норууд заговори на кастилски и Мария му беше благодарна за това. Тонът му издаваше искрена загриженост.

— Не, не… само че ниското столче в краката на Нейно величество беше толкова неудобно… Добре съм.

Тя беше толкова объркана, че изпита безкрайно облекчение от появата на Консуело, която влезе шумно и се настани на ниската пейка под най-далечния прозорец, за да не чува разговора.

— Кралицата ви каза всичко, предполагам? — Норууд продължи да говори на родния й език и Мария му отговори по същия начин.

— Каза ми, че сте я помолили за ръката ми.

— Вероятно намеренията ми по отношение на нашето бъдеще не са останали скрити за вас, Мария. Доведох ви в двора и помолих кралицата да ви приеме сред придворните си дами, за да не се разнасят злобни слухове. Съгласието на кралицата ще сложи край на всички приказки, нали разбирате?

— Разбирам, че никой не може да затвори устите на хората и да потуши злобата…

— Уверявам ви, че никой няма да се осмели…

— Щом кралицата желае тази връзка, наистина никой няма да посмее да я омърси с неприлични думи. — Мария го погледна право в очите и попита с треперещ глас: — Защо искате да се ожените за мен, сър Ричард?

Мъжът се приведе и взе ръката й, като в същото време махна сърдито на Консуело, която бе станала от мястото си.

— Знаете защо го желая. Вие ми принадлежите, винаги сте ми принадлежала, още от първия миг, когато доброволно слязохте в адската горещина на палубата, сред мръсните и отчаяни гребци. Тогава се подчинихте на волята на съдбата. А аз платих цената за вашето… любопитство.

Отдавна не й беше напомнял за бичуването, което беше изтърпял заради безумната й постъпка, и Мария побледня като смъртник. Силните пръсти, които стискаха нейните, сякаш я осъждаха за стореното зло, а блясъкът в сивите очи я уплаши още повече.