Джилбърт Томас: Естествен отбор

— Ако умреш, разбира се.

— Обещай ми!

— Обещавам!

Свечеряваше се. Жегата като че ли бе увиснала във въздуха. Почвата бе твърда като дъно на нажежена фурна. Така щеше да кара още около три ча̀са, след това наставаше студът.

— Ще е по-добре да тръгваме — обърна се към него Кроу. — Щом падне мракът.

Бътър остави кутията. Разклати я. Оставаше около половин литър.

— Накъде?

— Към старата къща.

— Че нали е изоставена?

— Че нали ти предложи!

— Да де, но… — гласът му се изгуби някъде.

— Ами ако тръгнем в друга посока?

— Казах, къщата!

— Както кажеш.

— Да тръгваме — рече Кроу.

И тръгнаха. Кроу вървеше отпред. Носеше бидона с вода. Бътър го следваше. Не се и обърнаха назад.

Вървяха. Кроу все още бе отпред. Бътър се клатушкаше след него. Чуваше се как пъшка отзад, а в един момент дори заплака. Но не спираха. Вече нямаше вода — бяха забравили кога изпиха последните глътки. Неочаквано Кроу спря.

— Ето я…, ей там.

Гласът като че ли не бе неговият.

Къщата бе толкова прашна, колкото и всичко наоколо. Имаше едно-единствено помещение с две врати — едната отпред, другата отзад. Кроу изпсува, докато вървеше от едната към другата.

Бътър седна. Чуваше как Кроу се суети около задната врата, но си мислеше за нещо съвсем друго. Мислеше си за запотена бутилка бира. Галеше бутилката, бършеше ледените капки. С нокът си играеше с мокрия етикет. Доближаваше бутилката до устата си и върху езика му се изсипваше първата глътка ледена бира…

— Погледни! — опита се да привлече вниманието му Кроу.

Но Бътър не вдигна глава.

— Виж! — каза Кроу, поставяйки бидончето до своя спътник.

Бътър се обърна и протегна ръка към бидона.

— Керосин! — каза Кроу. — Единственото нещо, което успях да открия в тази барака. Под колата беше.

— Каква кола?

— Отзад е.

Бътър понечи да стане, но Кроу го върна обратно.

— Няма смисъл.

— Искам да погледна.

Кроу тегли един шут на бидона и се наведе, за да помогне на Бътър да стане.

Да, колата бе там — кацнала на една височинка зад къщата. Доста стар модел. Опитаха се да я преместят. Не мръдна и милиметър. Приличаше на някакъв непоклатим скален блок, изоставен на височинката. Гумите й бяха плътни — точно такива, каквито бяха необходими за пустинните пътища. Моторът като че ли бе в добро състояние. Четири цилиндъра. Кабелите? Свещите? Още нищо не можеше да се каже, но като че ли щеше да стане…

Най-важното бе, че колата можеше да се движи с горивото, което бяха намерили. Вдига страхотен шум и пуши до небето, но върви. Имаха достатъчно — най-малко петнайсет литра, а може би и двайсет. Бе достатъчно, за да стигнат до някъде. А трябваше да стигнат. И то скоро!

— Ако се върнем, за да… — опита се да каже Бътър.

— За да вземем някоя и друга част от нашата кола ли?

— Точно това имах предвид.

Кроу не отговори. Мислите му бяха някъде другаде. Той съсредоточено местеше поглед от колата към Бътър…

— Бих… искал — каза Бътър — да съм в Лос Анджелис.

Бе около десет и половина, когато Кроу попита:

— Колко тежиш?

— Сто… и шейсет кила — отвърна Бътър след известно време.

Единствените звуци, които се чуваха през цялата нощ бяха тежкото дишане на Бътър, ударите с чук и звънът на метала. Кроу добре знаеше, че това ще е последната им нощ. Затова работеше като в транс…

Около колата бяха подредени всички части на разглобения мотор. Небето започваше да розовее.

Сънят на Бътър бе неспокоен. Кроу стоеше до него и го гледаше как спи. Изведнъж се обърна и се насочи към бараката. Вървеше учудващо бързо. До задната врата видя тежък метален цилиндър, който му стигаше до гърдите. В долния му край имаше малка дупка за отдушник. Сигурно го бяха използвали да изгарят разни неща…

— В коя къща го настаниха? — попита старецът.

— У Нед — отвърна му една жена.

— Никога не съм виждал такава смешна кола — каза някой.

— Чудя се как е прекосил пустинята с тази барака?

Градът бе малък — град в пустиня. Имаше една-единствена бензинова помпа, магазинче и нямаше хотел. В момента хората се бяха струпали около една стара кола. В този град никога нищо не се случваше, а сега изведнъж нещо се бе случило…

— Докторът е при него — каза някаква жена, която носеше шапка и като че ли знаеше повече от останалите. — Май ще прескочи трапа!

— Отвратително смърди! — възкликна момченце на около десетина години.