Лора Роуланд - Суиши

Внезапно Рейко се закова на място и присви очи, разсъждавайки над нещо. Лъч гаснеща слънчева светлина, която струеше през разбития покрив, освети чертите й. Тя махна на госпожа Янагисава да я последва в онази част на помещението, която бе най-отдалечена от вратата.

— Кралят дракон наистина има едно слабо място — прошепна Рейко, за да не я чуят пазачите. — Копнежът по жена може да направи един мъж уязвим и небрежен. Може би ще успея да използвам чувствата му към мен като оръжие срещу самия него — оживена от надежда, тя продължи: — Може да успея да го измамя и да го накарам да ни освободи.

Госпожа Янагисава сплете ръце под брадичката си, вперила поглед в Рейко и преливаща от обожание към нея и вяра във възможностите й.

— О, да! — възкликна тя, задъхана от вълнение. За първи път, откакто опитът за бягство се бе провалил, госпожа Янагисава си помисли, че може скоро да си бъдат у дома. Може би щеше отново да види дъщеря си и съпруга си. Рейко щеше да ги освободи от този кошмар.

— Но преди да го надхитря, трябва да спечеля доверието му — продължи Рейко и мислено си представи развитието на събитията. — А за да го постигна, трябва да се престоря, че го желая. Ще трябва да го прелъстя и да приспя бдителността му — въодушевлението я напусна. — Ще трябва да приема да ме люби и да го оставя да прави с мен каквото пожелае, докато успея да намеря начин да избягаме.

Явно бе обезпокоена от съзнанието, че цената, която трябваше да плати за успеха на плана си, щеше да бъде нейното целомъдрие. Госпожа Янагисава бе обзета от паника. Въпреки че бе против това Рейко да се излага на опасност, нейният план бе единствената им надежда за оцеляване.

— Вероятно ще успеете да го залъжете така, че да избягаме, преди да ви се наложи да… преди той да… — непривикнала да говори за секс, госпожа Янагисава можеше само да намекне за ужасното падение, което застрашаваше приятелката й.

— Как бих могла да контролирам поведението на един безумец? — прошепна Рейко с недоверие. — Ами ако планът не проработи? Напразно ще съм се принесла в жертва — тя се извърна към стената със сковани рамене. — Не, мисля, че не съм способна да сторя това — глухият й глас бе мъчителна молитва за пощада.

За първи път в живота си госпожа Янагисава изпита задоволство, че е грозна, защото не би могла да разпали желанието на краля дракон, а и за нищо на света не би се сменила с Рейко. Но въпреки това завиждаше на Рейко за красотата, която сега бе техният единствен път към свободата, както и към любовта и семейното щастие. Щеше й се самата тя да притежаваше силата да подчини един мъж на волята си, така както според нея Рейко можеше да стори с краля дракон. Ако разполагаше с тази сила, можеше да накара съпруга си да я обича. Ревността й все повече растеше и отравяше привързаността й към Рейко. Сякаш прекрасните качества на Рейко нямаха край. Госпожа Янагисава ненавиждаше своята зависимост от нея, макар че разчиташе на приятелката си.

Рейко се обърна несигурно, с помръкнало от болка и тревога лице и с блеснали от сълзи очи.

— Но каква друга възможност имам, освен да се опитам да го изиграя? Той ще ме обладае, каквото и да става. Разбрах го от начина, по който ме гледаше, от начина, по който ме докосваше. Позорът ми е неизбежен.

Тя отпусна тяло примирена. После отново изпъна рамене, сякаш отхвърлила страха и отчаянието си.

— Може пък да се опитам да се възползвам от създаденото положение, вместо да се предавам без бой. Ще направя каквото е необходимо, и ще понеса каквото трябва, за да ви спася!

Рейко придоби смелия и решителен вид на воин, готов да се хвърли в битка. Изгледа последователно госпожа Янагисава, Мидори и Кейшо. — Ние всички ще ви бъдем искрено признателни — макар че казваше истината, госпожа Янагисава почувства пореден прилив на гняв и ревност. Рейко не бе само красива, тя бе тъй благородна, че бе готова да жертва себе си заради другите. Докато гледаше приятелката си, търпимостта й към съвършенството й изведнъж изчезна подобно на лед, сковал езеро, чиито води внезапно се бяха сгорещили до точката на кипене. Стисна ръце тъй силно, че ноктите й се врязаха болезнено в плътта, оставяйки кървави полумесеци върху дланите й.

Дори тук, в този окаян затвор, Рейко сияеше като ярък пламък, а госпожа Янагисава бе просто мрачна сянка. Тя не можеше да понесе контраста помежду им. Сега мъката й я тласна в противоположния полюс на любовта й към Рейко. Изгаряйки от омраза, тя закопня да види Рейко унизена, съвършенството й — потъпкано, съпругът и детето й, цялата благодат, която я обкръжаваше — отнети завинаги. Госпожа Янагисава знаеше, че желанието й да разруши онова, което не можеше да притежава, беше безсмислено; съсипването на изпълнения с щастие живот на Рейко нямаше да облекчи собствената й съдба. Тя вече го бе пробвала веднъж и бе осъзнала грешката си. Но въпреки това дълбоко в сърцето си продължаваше да смята, че сполуката във вселената е ограничена и че Рейко бе получила повече от самата нея. Вкопчи се в идеята, че като предприеме действия срещу Рейко, би могла да промени равновесието на космичните сили в своя полза и да спечели щастието, което й принадлежеше по право.