Лора Роуланд - Суиши

— Може и да не е така — Сано се изправи. — Мисля, че дъщеря ти се е замесила с човек, който я е принуждавал да върши непристойни неща.

Макар и сведенията да предполагаха, че Марико е била съучастничка в похищението, според него тя бе и невинна жертва, която не си е давала сметка за злите кроежи на краля дракон и е била заробена от него. Тайнствеността около живота й само загатваше как несъзнателно бе станала негово безропотно оръдие и как отделни нишки на престъплението в един момент се преплитаха. Освен това Сано смяташе, че Марико го бе отвела една стъпка по-близо до краля дракон. Сега вече имаше и нови причини да бъде още по-настойчив в разследването, независимо от риска, който поемаше.

— Давам ти дума, че ще пратя убийците на Марико на съд и ще отмъстя за убийството й — обеща Сано на Юка.

— Не можех да разкажа на Мидори или на господарката Кейшо всичко, което стори кралят дракон, защото не исках да ги плаша — прошепна Рейко на госпожа Янагисава. — Но ще обясня на вас… ако имате достатъчно смелост да понесете лошата вест.

— Да, имам — отвърна госпожа Янагисава с нетърпение, доволна, че Рейко щеше да й се довери, което правеше твърде рядко.

Беше привечер и хладният въздух вече проникваше в помещението на затворничките. В златистата светлина на залеза, навяваща тъга, Рейко и госпожа Янагисава седяха заедно в един ъгъл и разговаряха приглушено, а Мидори и Кейшо спяха на дюшеците, сгушени под завивките. Откъм стражите, охраняващи постройката, долитаха неясни шумове. В клоните на дърветата се носеше грачене на птици и диво пърхане на крила; цикадите и щурците бяха подхванали своята нощна погребална песен. Усилващият се бриз плискаше вълните в основата на кулата.

— Помолих краля дракон да ни пусне — прошепна Рейко, — но той отказа. Дори не пожела да ми каже къде се намираме. Когато го попитах защо ни държи затворени тук, той ми заяви, че търсел възмездие… от човек, когото не назова по някаква своя причина… не разбрах каква. Попитах го дали смята да ни убие, и той ми отвърна, че се надявал да не се стигне дотам.

— Какво е имал предвид? — попита госпожа Янагисава.

Рейко се засмя горчиво.

— Предполагам, че дали ще живеем, или ще умрем, зависи от прищявката му.

Госпожа Янагисава усети как надеждата й за оцеляване се стопява, но възроденото им приятелство облекчаваше мъката й. Тя стисна ръцете на Рейко в своите.

— Ако трябва да умрем, поне ще умрем заедно. Тя почувства как Рейко трепна, и се досети, че приятелката й крие още някаква информация. — Има ли още нещо, което ви безпокои? — попита госпожа Янагисава не само защото искаше да знае и какво се бе случило между Рейко и мъжа, който наричаше себе си краля дракон.

Откакто бе забелязала Рейко за първи път преди близо четири години, тя искаше да знае всичко за нея. Рейко въплъщаваше онова, което госпожа Янагисава не притежаваше. Тя се отличаваше с хубост, която липсваше на госпожа Янагисава. Рейко имаше съпруг, който я обожаваше; госпожа Янагисава се измъчваше от несподелена любов към дворцовия управител, който рядко си даваше сметка, че тя съществува. Рейко имаше дете, което бе толкова съвършено, колкото, Кикуко бе увредена. Завистта бе превърнала интереса на госпожа Янагисава към Рейко в обсебване.

Тя бе поръчала на слугите си да научат от прислугата на Рейко всичко, което тя правеше. Щом Рейко излезеше, госпожа Янагисава я следваше от разстояние. Предишната зима бе уредила запознанството си с Рейко, което й даваше повече възможности да получава нужната информация. Когато ходеше на гости у тях, се промъкваше тайно в различни помещения в къщата и тършуваше из нещата й. Бе запомнила всяка изречена от Рейко дума. Обичаше я с пламенност, почти равна на любовта й към съпруга и дъщеря й.

Но някъде дълбоко в нея димеше вулкан от ревност, подклаждана от гнева, че Рейко може да притежава толкова много, а тя тъй малко. Осъзнаваше, че Рейко не цени тяхното приятелство като нея, и това я изпълваше с ненавист; в същото време хранеше смътна надежда, че ако двете се сближат достатъчно, част от щастието на Рейко като с магия ще се прелее в собствения й живот.

— Кралят дракон се държа толкова странно — продължи Рейко, потръпвайки. Тя разказа как той я бе пронизвал с поглед, как бе обикалял около нея, как бе говорил със загадки. — Това, че не го разбирам, ме плаши толкова, колкото и фактът, че той и хората му избиха целия ни антураж. Доколкото изобщо мога да преценя, причината да ни отвлече по някакъв начин е свързана с жена, която преди време е заемала важно място в живота му. Изглежда, се е казвала Анемона и аз приличам на нея.