Лора Роуланд - Суиши

Миналата есен… осмият месец. Това време бе запечатано неизличимо в паметта на Сано, свързано със събития, които никога нямаше да забрави. Хрумна му възможно обяснение за странното поведение на Марико и за състоянието й през въпросната сутрин. Той се смръщи, обзет от странното усещане, че кръгът от факти се затваря и случаят отново го връща към позицията, която бе изоставил след пристигането на писмото с исканията на похитителите. Сърцето му заби учестено, изпълнено с вълнение и неверие.

— Измих Марико и я сложих да си легне. Четири дни нито хапна, нито каза нещо, само лежеше и плачеше. Заспеше ли, все се стряскаше насън и викаше: „Не, не!“, сякаш някой я нападаше — и Юка показа как Марико бе мятала глава, размахвайки ръце. — Събуждаше се с писък.

Сано внимаваше да не се увлича, съзирайки връзки, и които не съществуваха. Трябваха му повече доказателства, преди да се върне към теорията, която обстоятелствата бяха опровергали.

— Аз я успокоявах — продължи Юка — и след известно време тя взе да изглежда по-спокойна. Раните й заздравяха. Започна да се храни, да се мие и облича. Казвах й: „Светът е опасно място. Заминеш ли пак, ще пострадаш още повече. Стой си тук, където си в безопасност“. Мислех си, че е разбрала. Тя остана месец. Беше вежлива, покорна и ми помагаше в работата. Но точно когато бях започнала да вярвам, че се е променила, замина отново. Следващия път, когато се върна, беше точно преди Нова година. Дойде с двама самураи. Тя каза: „Майко, дойдох да се сбогувам“.

В гласа на Юка прозвуча умора.

— По това време вече нищо от постъпките й не можеше да ме изненада. Попитах я къде отива. „В замъка Едо“, отвърна тя, а един от самураите добави: „Ще стане прислужничка на майката на шогуна“ и я отведоха. Оттогава не съм я виждала.

Нов сигнал отекна в главата на Сано, когато откри поредната следа, която свързваше Марико с похищението. Изчака малко, за да не обезпокои тъжните мисли на Юка, после каза:

— Шогунът ми нареди да открия човека, виновен за престъпленията, между които е и убийството на дъщеря ти. Нуждая се от помощта ти.

— От моята помощ? — Юка вдигна поглед. Лицето й, цялото на бразди и червени петна от плача, сякаш се бе състарило с десет години. — Какво мога да сторя аз, че да ви помогна?

— Опиши ми къде се намира странноприемницата, където сте ходили да дирите Марико — Сано предполагаше, че в нощта преди пътуването Марико бе отишла там.

— Намира се на пътя, който пресича главната улица в Гинза, осем преки след монетния двор — каза Юка. — Свийте вляво. На табелата на странноприемницата има нарисуван шаран.

— Можеш ли да ми опишеш мъжа, когото сте видели там?

Сано смяташе за възможно да не е бил бащата на мъртвороденото дете на Марико, а кралят дракон или някой негов слуга.

Юка се замисли.

— Беше около трийсет и пет годишен, висок — Сано мислено отбеляза, че вероятно почти всички хора й изглеждаха високи. — Беше красив, но в него имаше нещо, което ме уплаши — тя се смръщи, полагайки усилие да опише по-добре впечатлението си. — Очите му. Бяха тъй черни, че не можех да надзърна в тях. Почувствах се така, сякаш заплашваха да ме погълнат в мрака си.

— Разбра ли как се казва?

Юка поклати глава. Макар че Сано й зададе още доста въпроси, тя не можа да си спомни нищо повече за мъжа. Но вероятно странните очи щяха да помогнат повече за разпознаването му, отколкото каквито й да било подробности за останалите му черти или облеклото му.

— Кои бяха двамата самураи, които дойдоха с Марико последния път, когато я видя?

— Не знам — отвърна Юка. — Не се представиха. А аз бях твърде уплашена, за да ги огледам по-внимателно. Но носеха гербове като вашия. Тя посочи герба на Токугава с изображението на трилистна ружа върху наметалото му. Той усети, че го побиват тръпки. Ако мъжете, които бяха отвели Марико в крепостта Едо, бяха наистина васали на Токугава, налице бе доказателство, че някой в бакуфу я бе внедрил като шпионка в женското крило. Сано изпита ужас при мисълта, че може да му се наложи да заяви на шогуна, че сред най-доверените хора на режима се крие предател. Възможността да разшири издирването на краля дракон, разследвайки собствените си другари, го изпълни с ужас, както и рискът при един подобен акт. Никога не бе отстъпвал пред заплахата, докато диреше истината.

— Марико сигурно е вършила ужасни неща, за които аз така и не разбрах — разрида се Юка отново. — Вероятно смъртта е наказанието, което си е заслужила.