Лора Роуланд - Суиши

— Знаех си, че някой ден Марико ще свърши зле. Само че не разбирам защо стана така.

Времето го притискаше и въпросите напираха в устата му, но Сано чакаше и слушаше. Юка заслужаваше утехата да поговори за детето си и той имаше чувството, че ако я остави да разкаже историята си, както на нея й се искаше, това можеше да му предостави повече ценни факти, отколкото един официален разпит.

— Марико беше седемгодишна, когато баща й почина — продължи Юка. — Едно време той работеше в магазинчето за чадъри. Собственикът ме съжали и ме нае за прислужничка. Позволи ми да живея с Марико в задната стаичка. Трябваше да работя ден и нощ. Не можех да наглеждам Марико, но в началото не се тревожех, защото тя бе толкова тиха и послушна, толкова добра. Дори когато поотрасна, пак й се доверявах, мислех си, че може да се грижи за себе си. Не беше хубаво момиче… поне не от тези, след които тичат момчетата. Марико не приличаше и на девойка, която би приела подкуп, за да шпионира господарката си. Сано бе обзет от съмнение, че тя е била шпионката на краля дракон в двореца. Нима и тя щеше да се окаже поредната задънена улица въпреки лъжата и скътаните в пояса златни монети?

— Но преди две години, когато стана на тринайсет, започна да излиза и понякога я нямаше с дни. Питах я къде ходи, но никога не ми отговаряше. С времето ставаше все по-мълчалива… — в тона на Юка прозвучаха гневът, объркването и притеснението, които й бе причинило поведението на дъщеря й. — Дори когато й се карах или я удрях, тя стискаше устни и се втренчваше в празното пространство.

Сано се напрегна от предчувствието, че му предстои да научи нещо важно. Беше убеден, че одисеята на Марико от улицата на майсторите на чадъри до краля дракон започваше именно от тук. — Една вечер, след като я нямаше цели пет дни — продължи майката, — се събудих от стенания. Отворих очи и видях, че Марико лежи на пода, гърчи се от болка, притиснала ръце към корема си, и вика за помощ. Станах да видя какво й е. Реших, че е болна. Но малко по-късно тя роди момченце. Беше колкото ръката ми… мъртвородено. Юка се втренчи с отсъстващ поглед в пространството пред себе си, сякаш наблюдаваше картината от спомените си.

— Нямах представа, че е била бременна. Попитах я кой е бащата. Тя само затвори очи. Увих бебето и го оставих в кофата за боклук. Не исках никой да разбере, че се е опозорила. Надявах се, че ще й послужи за урок и че ще престане да търчи по разни мъже.

Тази обичайна история за пропаднало бедно момиче криеше някакъв загадъчен подтекст, който изостри любопитството на Сано и той изпита желание да чуе повече.

— Но на следващия ден Марико пак се измъкна — продължи Юка. — Не беше казала нито дума за случилото се! Разбрах кой е мъжът, съвсем случайно от един служител в магазина. Той ми каза: „Онзи ден видях твоето момиче в «Гинза». Хироши сан бил там по работа и останал толкова до късно, че затворили портите и той не успял да се прибере у дома. Отишъл в една странноприемница да потърси подслон за през нощта. На вратата се появил някакъв мъж и казал: «Няма свободни стаи». На Хироши сан това му се сторило странно, защото мястото било тъй тихо, че изглеждало празно. Хвърлил поглед към помещението през рамото на мъжа и видял вътре Марико.“

В съзнанието на Сано отекна предупредителен сигнал, че всеки миг може да се сдобие с важна следа.

Едва успя да потисне порива си да прекъсне Юка, за да й зададе въпросите, които го вълнуваха.

— Толкова се зарадвах, когато разбрах къде е Марико — продължи тя. — Помолих Хироши сан да ме заведе при нея и да ми помогне да я прибера у дома. Той е добър човек и се съгласи. На следния ден двамата отидохме заедно в странноприемницата. Спряхме при вратата и мъжът излезе да ни посрещне. Аз му казах: „Дошла съм да прибера дъщеря си Марико“. А той отвърна: „Тя не е тук“. Ядосах се, защото, още щом го погледнах, разбрах, че той е бащата на детето. „Лъжете“, казах му. „Доведете ми Марико. Няма да си тръгна от тук без нея“. Но тогава той извика от къщата двама мъжаги със зъл вид и им нареди да ме прогонят. Изхвърлиха ни навън от портите. А той ми подвикна: „Дойдеш ли пак, ще те убия!“ Двамата с Хироши сан се прибрахме у дома. Стана ми ясно, че Марико се е забъркала с лоши хора, и исках да я спася, но не знаех какво да сторя, към кого да се обърна. Просто се надявах, че ще оцелее. Молех се да се върне вкъщи.

Юка седеше с приведена глава, без да вдига поглед към Сано.

— Чаках цяла година, до миналата есен. Беше през осмия месец. Марико се появи призори. Влезе в стаята, залитайки; беше задъхана, сякаш беше тичала дълго. По лицето й имаше рани и синини. Дрехите й бяха разкъсани и оцапани с кръв. Миришеше на дим. Не ми каза какво се е случило, само се притисна до мен и се разплака.