Лора Роуланд - Суиши

Разноцветни чадъри с ярки багри в червено, розово, жълто, оранжево, синьо и зелено бяха разцъфнали като огромни кръгли цветя пред магазинчетата по тясната улица в търговския квартал Нихонбаши. В дюкяните майсторите на чадъри режеха бамбукови дръжки, лепяха хартия на спици и рисуваха различни десени. Клиенти се пазаряха с продавачите и си тръгваха със слънчобрани в ръце, за да се предпазват от следобедното слънце, което сипеше жар над града. Придружен от отряд детективи, Сано спря пред портите на квартала. Завързаха конете си отстрани и поеха нагоре по изпълнената с работилници за чадъри улица, промъквайки се през тълпата, скупчила се около пътуващ търговец на чай. Сано спря едно момче, което мъкнеше наръч бамбукови пръти, и попита:

— Къде мога да намеря Юка?

Момчето посочи по-нататък по улицата и Сано проследи с поглед жеста му. Видя малко момиче, което размахваше сламена метла, метейки отпадъците от едно магазинче, и поведе хората си към нея. Когато приближи, той установи, че всъщност това бе дребна жена в избеляла тъмносиня роба и с бяла кърпа на главата. Сано я извика по име. Тя престана да мете и вдигна към него приятно кръгло лице. Кафеникави петна и едва забележими бръчици по почернялата от слънцето кожа определяха възрастта й някъде около трийсет и пет години. Сано мислено отбеляза, че жената изглеждаше в добро здраве и безспорно не бе на смъртно легло, както дъщеря й Марико бе казала на мадам Чизуру.

— Да? — тя сведе глава в бърз поклон. Ясните й очи огледаха Сано и хората му със свенливо любопитство.

Сано се представи и каза:

— Дошъл съм да поговорим за дъщеря ти.

— За дъщеря ми? — погледът на Юка помръкна.

— Ти си майката на Марико, нали?

— Марико?

Жената притисна метлата до дребното си набито тяло, което на вид бе по-скоро детско. Сано не можеше да определи дали тя повтаряше думите му от стъписване или от слабоумие, тъй като изобщо не ставаше ясно дали го разбира. После Юка кимна предпазливо.

— Трябва да ти задам някои въпроси за Марико — каза Сано. — Идвала ли е да те види преди седмица?

— Да ме види мен? Не, господарю — Юка сбърчи чело недоумявайки.

Сано реши, че Юка не е слабоумна, а също като повечето селяни просто се страхуваше от властта и повторенията бяха предизвикани от притеснение. Той си даваше сметка, че разговорът щеше да бъде труден и че трябваше да внимава, докато задаваше на опечалената майка въпроси за мъртвото й дете, но въпреки това не изпитваше нетърпението, което го бе обзело по време на разпита на търговеца Нарая.

Вече знаеше, че Марико бе излъгала — тя изобщо не бе идвала да види майка си. Лъжата в съчетание със златните монети, които бе скрила, подклаждаха подозренията му, че бе съучастничка на краля дракон. Нарастващата сигурност, че бе намерил път към истината, го изпълни с енергия, която му вдъхна спокойствие и в същото време го въодушеви. Макар с всеки изминал миг страхът му, че няма да открие Рейко, да нарастваше, сега за първи път повярва, че ще успее.

— Значи не си виждала Марико, преди да замине на пътуването? — уточни Сано.

— Пътуване? Какво пътуване? — Юка поклати глава. — Не знаех, че Марико ще заминава. Мислех, че работи в замъка Едо. Не съм я виждала от шест месеца — по добродушното й лице премина сянка — бе започнала да схваща, че посещението на следователя на шогуна не вещаеше нищо добро за нея. — Да не би Марико да е сторила нещо лошо?

Сано с тревога осъзна, че Юка не бе научила за смъртта на дъщеря си. Може би служителите от замъка, които имаха задължението да уведомят семействата на убитите прислужнички на Кейшо, още не бяха стигнали до нея. Вероятно тя не можеше да чете и затова бе пропуснала информацията за клането. Задачата да й съобщи скръбната вест се падаше на него.

— Елате, нека да седнем — той направи знак на детективите си да се отдалечат и да го оставят насаме с Юка.

Взе метлата от ръцете й и я облегна на стената на магазинчето за чадъри. Двамата седнаха един до друг на единственото стъпало в сянката на стрехите и Сано внимателно й обясни, че дъщеря й е била убита. Докато говореше, наблюдаваше как очите й станаха като от стъкло вследствие на шока и неспособността да повярва на чутото. Ужас окръгли устните й. От гърдите и й се изтръгна мъчително стенание. Тя бързо извърна лице, за да скрие мъката си.

— Моля, извинете ме, господарю — прошепна Юка.

Сано видя, че по страните й проблеснаха сълзи. Сърцето му се сви, защото не можеше да си представи как би се чувствал на нейно място, ако разбереше, че е изгубил единственото си дете. Неспособен да я утеши, отиде до продавача на чай и й донесе купичка с димяща течност. Юка отпи, преглъщайки риданията си, и после се приведе над купичката в ръцете си, сякаш жадуваше за топлината й дори в този зноен ден. След като се поуспокои, заговори с немощен и пропит от безутешност глас.