Нелсън Демил - Играта на лъва

— Съгласен. Дайте на господин Кьоних една двайсетачка.

Харис се поколеба, после извади парите от портфейла си и ги даде на крал Джак, който ги прибра в джоба си.

Аз направих същото.

Понякога междуведомствените съвещания са досадни, но не и когато участвам аз. Искам да кажа, мразя бюрократите, които са толкова безцветни и предпазливи, че половин час след края на срещата не можеш да си спомниш имената им. Освен това исках всички в залата да си припомнят, че сме се събрали, защото предполагаме, че Халил все още се намира в страната. Веднага щом повярваха, че е заминал, щяха да се отпуснат и да оставят другите отвъд океана Да вършат работата. От време на време трябва да се държиш малко странно, за да убедиш някого. А аз владея това изкуство.

Кьоних, който не беше глупак, каза:

— Благодаря за убедителната аргументация, господин Кори. Мисля че има петдесет процента вероятност да сте прав.

Кейт вдигна поглед от бележника си.

— Всъщност според мен господин Кори наистина е прав. — Тя се обърна към мен и за половин секунда очите ни се срещнаха.

Ако бяхме спали заедно, щях да се изчервя, но никой в тази зала, а всички бяха опитни психолози — не успя да долови нито капка посткоитално съучастничество. Божичко, предната вечер наистина бях постъпил правилно. Наистина. Нали така?

Капитан Стайн пръв наруши мълчанието й се обърна към Едуард Харис.

— Искате ли да споделите нещо с нас?

Харис поклати глава.

— Съвсем наскоро ми повериха този случай и още не съм се запознал с материалите. Вие имате повече информация от мен.

Всички си помислиха едно и също, а именно: „Глупости“. Но никой не каза нищо. Харис обаче ми рече:

— Жената се казваше Мина.

— Да. Беше ми на върха на езика.

Продължихме в тоя дух още десетина-петнайсет минути, после Кьоних си погледна часовника.

— Накрая, но не на последно място, думата ще вземе Алън.

Специален агент Алън Паркър се изправи. Беше малко нисичък за годините си, освен ако наистина не бе на петнайсет или дори на тринайсет.

— Ще бъда абсолютно откровен…

Всички изпъшкаха.

Алън като че ли се смути, после загря и се подхили.

— Ще бъда… е, на първо място, хората във Вашингтон, които искаха да направляват информационния поток…

— Говорете на английски — прекъсна го капитан Стайн.

— Моля? А… добре… хората, които искаха да държат в тайна това…

— За кого става дума? — пак се обади Стайн.

— За кого ли? Ами… някои хора от администрацията.

— Например?

— Не зная. Наистина. Но, да речем, Съветът за национална сигурност. Не ФБР.

Капитан Стайн, който ги разбираше тия неща, отбеляза:

— Директорът на ФБР е член на Съвета за национална сигурност, Алън.

— Наистина ли? Както и да е, та тези хора са решили, че е време да разкрием всичко. Не наведнъж, а постепенно в течение на следващите седемдесет и два часа. Например по една трета от онова, което знаем, на ден.

— Например днес съществителните, утре глаголите и всичко останало в сряда, така ли? — попита Стайн.

Алън се насили да се усмихне.

— Не, но имам готово изявление от три части и днес ще раздам на всички първата.

— Искаме и трите през следващите десет минути — рече капитанът. — Продължавайте.

— Моля ви, разберете, че не аз правя новините и не аз решавам кои факти да бъдат съобщени. Просто изпълнявам заповеди. Но тъй като ръководя пресцентъра, ще съм много признателен, ако хората не дават интервюта или пресконференции, без да са ги съгласували с мен. От изключително значение е медиите и публиката да са информирани, но е още по-важно да знаят само онова, което искаме ние.

Той като че ли не забелязваше никакво противоречие в думите си, което ми се стори страшно.

Алън продължи да дрънка за значението на новините като могъщо оръжие в нашия арсенал и така нататък и реших, че ще спомене нещо за това как могат да ни използват с Кейт за примамка или как ще публикуват материал за Кадафи, който тъпчел майчето на Асад, но той не засегна нито една от тези теми, а ни разказа измислици за хора, убити заради изтичане на информация, предупредени престъпници, провалени операции и всевъзможни други проблеми, сред които затлъстяване, импотентност и лош дъх.

Накрая завърши с думите:

— Вярно е, че обществото има право да знае, но не е вярно, че ние сме длъжни да го осведомяваме.

И си седна.

Изглежда, никой не беше сигурен, че го е разбрал, та за да изясни нещата, Джак Кьоних рече:

— Никой не бива да разговаря с пресата. — Обаче прибави: — Днес следобед ще се проведе съвместна пресконференция на НЙПУ и ФБР, последвана от втора съвместна пресконференция на губернатора, кмета, началника на полицията и други. Някой по някое време ще съобщи онова, което вече мнозина знаят или подозират, а именно, че полет сто седемдесет и пет е бил обект на международен терористичен акт. Довечера президентът и членовете на Съвета за национална сигурност ще съобщят същата новина по телевизията. В продължение на няколко дни ще настъпи истинска медийна лудост и телефоните в съответните ви организации постоянно ще звънят.