Нелсън Демил - Играта на лъва

Кейт се засмя.

— Забавен си. Джордж ми каза, че си имал голяма нюйоркска уста.

— Всъщност имам устата на майка си.

Таксито пристигна и се качихме. Казах на шофьора:

— Първо карай към… Източна осемдесет и шеста.

Кейт даде адреса и потеглихме из уличките на китайския квартал, после продължихме по Бауъри.

Пътувахме предимно в мълчание и след двайсет минути стигнахме пред жилището на Кейт, модерен блок с портиер. Даже апартаментът й да бе малък, пак й излизаше доста скъпичко, въпреки командировъчните. Но опитът ми показваше, че белите момичета от провинцията избират хубави сгради в хубави квартали и компенсират цената с икономии на храна и дрехи.

Слязохме на тротоара.

— Искаш ли да влезеш? — попита тя.

Нюйоркчаните казват да се „качиш“, хората от провинцията — да „влезеш“. Във всеки случай, сърцето ми схвана значението на думите й и се разтуптя. И преди бях стигал дотук. Погледнах я.

— Може ли да го отложим?

— Естествено. — Кейт се усмихна. — Тогава до утре в пет.

— Може би малко след пет. Например осем.

Тя пак се усмихна.

— Лека нощ. — После се обърна и портиерът й отвори вратата.

Изчаках я да влезе във фоайето и се качих обратно в таксито.

— Източна седемдесет и втора улица.

Шофьорът, мъж с тюрбан, каза на добър английски:

— Може да не е моя работа, но мисля, че госпожата искаше да я придружите.

— Нима?

— Да.

Докато пътувахме по Второ авеню, се зазяпах през прозореца. Странен ден. Утре щеше да е адски неприятно и напрегнато. Но пък можеше изобщо да няма утре, нито другиден. Поколебах се дали да е кажа на шофьора да обърне. Вместо това го попитах:

— Да не си джин? — Имах предвид тюрбана му.

Той се засмя.

— Да. А това е вълшебно килимче и имате право на три желания.

— Добре.

Казах трите си желания наум, но джинът рече:

— Трябва да ги изречете на глас, иначе няма да се изпълнят.

Е, щом трябваше.

— Световен мир, душевен мир и разбиране за женската природа.

— Първите две не са проблем — отново се засмя той. — Но ако някога се изпълни последното ви желание, обадете ми се.

Стигнахме до жилището ми и аз дадох щедър бакшиш на джина, който ме посъветва:

— Поканете я пак.

И потегли.

Кой знае защо, Алфред все още беше дежурен. Никога не мога да науча графика на тези портиери, той е по-странен дори от моя. Той ме поздрави.

— Добър вечер, господин Кори. Как прекарахте деня?

— Интересно, Алфред.

Качих се с асансьора на дванайсетия етаж, отворих вратата, влязох почти без да взимам предпазни мерки. Всъщност се надявах да ме ударят по главата като във филмите и да се свестя чак другия месец.

Не проверих телефонния секретар, а се съблякох и се проснах на леглото. Мислех си, че съм изтощен, но открих, че съм напрегнат като пружина на часовник.

Зазяпах се в тавана и се замислих за живота и смъртта, любовта и омразата, съдбата и шанса, страха и смелостта, и така нататък. Замислих се за Кейт и Тед, Джак и Джордж, за хората със сини костюми, за джина в бутилката и накрая за Ник Монти и Нанси Тейт, които щяха да ми липсват. И за Мег, дежурната, която не познавах, но която щеше да липсва на своето семейство и приятелите си. Замислих се за Асад Халил и се зачудих дали ще имам възможността да го пратя направо в ада.

Заспах, но сънувах кошмари. Дните и нощите започваха да стават еднакви.

Асад Халил се озова на натоварен път, от двете страни на който имаше мотели, фирми за автомобили под наем и заведения за бързо хранене. На недалечното летище се приземяваше голям самолет.

В Триполи му бяха казали да отседне някъде край аерогарата в Джаксънвил, където нито видът му, нито регистрационните му номера щели да привлекат внимание.

Видя приятен мотел, който се казваше „Шератон“. Познаваше това име от Европа и влезе в паркинга, после спря до надписа РЕГИСТРАЦИЯ. Поправи вратовръзката си, среса косата си с пръсти, сложи си очилата и влезе.

Младата жена на рецепцията се усмихна.

— Добър вечер.

Той отвърна на усмивката и поздрава й. Във фоайето имаше много врати, на една от които пишеше БАР-РЕСТОРАНТ. Отвътре се носеха музика и смях.

— Бих желал стая за една нощ, моля — каза Халил на жената.

— Да, господине. Обикновена или луксозна?

— Луксозна.

Тя му подаде регистрационния формуляр и химикалка.

— Как ще платите, господине?

— С Американ Експрес. — Асад извади портфейла си, протегна й картата и започна да попълва формуляра.