Дийн Кунц - Единственият оцелял

— Улучили са те! — промълви.

— Куршумът е излязъл през гърба. Ръката не кърви много, а болката е поносима… Но защо чувствам такава слабост?

— От вътрешен кръвоизлив — предположи той и трепна, когато видя зейналата рана.

— Имам познания по анатомия. Простреляна съм на най-подходящото място. Имам голям късмет. Сигурно не са засегнати важни органи.

— Куршумът е засегнал някоя кост и я е счупил. Възможно е парченцето да не е излязло.

— Бях толкова жадна. Наведох се да пия вода от чешмата и едва не припаднах.

— Престани да се правиш на героиня — каза той. Сърцето му биеше лудо. — Трябва да те прегледа лекар.

— Заведи ме при Нина.

— Роуз…

— Нина може да ме излекува — каза тя и виновно извърна поглед от него.

Слисан, той промълви:

— Да те излекува?

— Вярвай ми. Нина може да направи това, което никой доктор не може, нещо, което никой на този свят не може.

В този момент той узна поне една от тайните на Роуз Тъкър, но не можеше да си позволи да извади тъмния бисер на познанието и да го изследва.

— Помогни ми да си облека блузата и якето и да вървим. Заведи ме при Нина и ме остави в нейните ръце. Нейните лекуващи ръце.

Макар че му се повдигаше от тревога, той се подчини. Докато й помагаше да се облече, си спомни колко силна му се беше видяла на гробищата в събота сутринта. Сега беше толкова безпомощна.

Настани я в колата, а тя го помоли да й купи нещо за пиене.

От един автомат пред бензиностанцията той взе кутия пепси и друга с портокалов сок. Роуз предпочете портокаловия сок и той отвори кутията.

Преди да я вземе, тя му подаде снимката на гробовете на неговото семейство и сгънатата еднодоларова банкнота, чийто сериен номер минус четвъртата цифра даваше телефонния номер, на който можеше да бъде намерен Марк в случай на необходимост.

— За всеки случай ще ти обясня как да намериш мястото в Биг Беър, ако нещо се случи с мен по пътя.

— Не бъди глупава. Ще издържиш.

— Изслушай ме — настоя тя и магнетичната й сила отново прикова вниманието му.

Изслуша внимателно указанията й. Накрая тя добави:

— Хората от тази организация са мои съюзници. Но се страхувам, че прекалено лесно може да се проникне сред тях. Ето защо не им позволих да ни придружат. Но ако в момента не ни преследват, може би тяхната защита е достатъчно добра. Ако нещо се случи с мен и не знаеш към кого да се обърнеш… потърси помощта им.

Нещо го стегна в гърдите, докато тя говореше.

— Не бой се! Ще те заведа при Нина навреме — промълви той.

Дълго мълчаха, накрая Роуз каза:

— Не исках да те нараня, Джо.

— Не си ми сторила нищо лошо.

— Грешиш.

Той я погледна, но не посмя да я попита какво е направила.

— Не ме мрази прекалено много.

— Изобщо не те мразя.

— Подбудите ми бяха благородни. Не винаги е било така. Сигурно не са били безупречно чисти, когато започнах работа по „Проект 99“. Но този път мотивите ми бяха безкористни, Джо.

Докато излизаха от блесналия в светлини Лос Анджелис и предградията му, Джо чакаше Роуз да му обясни защо трябва да я мрази.

— Така…, нека да ти кажа — каза тя — за единствения истински успех на проекта…

— Представи си, че се изкачваш с асансьора от най-долното ниво на тези подземни етажи. Оставяме момчето в неговия контейнер и отиваме нагоре към стаята за проверки. Насочваме се към помещението на партера, където живее CCY-21-21.

Момиченцето е създадено от Роуз Тъкър една година след 89–58. То е прекрасно дете, чувствително, с чисто лице, със златиста коса и тъмносини очи. Макар че повечето от сирачетата, които живеят тук, са със средна интелигентност, CCY-21-21 има необикновено висок коефициент на интелигентност, може би дори по-висок от този на 89–58 и е много ученолюбива. Тя е тихо, много грациозно момиче, и притежава естествен чар, ала през първите три години от живота си не проявява никакви паранормални способности.

Но една слънчева майска утрин, когато играе с други деца на поляната пред сиропиталището, намира врабче със счупено крило и извадено око. Птичето лежи в тревата под едно дърво и немощно пляска с криле, а когато малката го взима, то от страх застива неподвижно. Плачейки, момичето бърза да отиде с врабчето до най-близкия наставник и го пита какво може да се направи. Врабчето е толкова слабо и така сковано от страх, че само отваря човката си и не издава никакъв звук. Очевидно умира, но момичето не иска да се примири със смъртта му. Сяда на земята, нежно гали птичето с дясната си ръка, като му пее песничка за червеношийката. Само след минута счупеното му крило зараства, а окото му отново е на мястото си. Птичето радостно изчуруликва и отлита.