Оноре Балзак - Величие и падение на куртизанките

— Жорж видял ли е жената?… — запита Корантен.

— Да — отвърна Контансон.

— Е? — възкликна Пейрад. — Как изглежда?

— О — отговори Контансон, — той ми я описа само с три думи: „Истинска слънчева красота!…“

— Разиграват ни типове, по-силни от нас — вика Пейрад. — Тия песове ще вземат да продадат жената много по-скъпо на барона.

— Ia, mein Herr 12 12 Да, уважаеми господине (нем.). — Б.пр. — отговори Контансон. — Затова, като разбрах, че са ви натрили носа в префектурата, погрижих се Жорж да се поразбъбре.

— Много бих искал да узная кой ме е надхитрил, та да си премерим силите — продължи Пейрад.

— Налага се да заживеем като хлебарките — забеляза Контансон.

— Той е прав — каза Перайд, — да се промъкнем в пукнатините, да слухтим и да изчакваме…

— Ще помислим за такъв подход — прекъсна го Корантен, — но засега да оставим това… Ти, Пейрад, бъди разумен! Нека се подчиним на господин префекта…

— Добре е все пак да се поизстиска малко господин дьо Нюсенжан, във вените му има твърде много банкноти по хиляда франка… — забеляза Контансон.

— Оттам идваше и зестрата на Лиди! — пошепна Пейрад на ухото на Корантен.

— Контансон, да си тръгваме, да оставим нашия дядо Канкоел да се наспи… до… до утре!

— Господин Корантен — обърна се Контансон към него от прага на вратата, — ама каква само валутна размяна щеше да направи старецът!… А? Да омъжиш дъщеря си с цената на… Ха-ха! Чудна пиеса би могло да стане от това, и нравствена при това, под надслов „Зестрата на една девойка“.

— Ах, как само сте се организирали вие!… И какви уши имаш ти!… — отвърна Корантен. — Наистина обществото дарява всички свои разновидности с качествата, необходими за услугите, които то очаква от тях. Обществото, това е втората природа!

— Много е дълбоко това, което казвате! — възкликна Контансон. — Някой професор би изградил от него цяла система!

— Следи всичко, което става у господин дьо Нюсенжан във връзка с непознатата… но издалеко… не хитрувай… — продължи усмихнато Корантен, докато вървяха по улиците с шпионина.

— Ще следим дали излиза дим от комините — отговори Контансон.

— Щастието на човек като барон дьо Нюсенжан не може да остане в тайна — продължи Корантен. — Освен това за нас хората са като карти за игра и ние никога не бива да се оставим те да ни изиграят!

— Дума да няма! Все едно би било осъденият на смърт да се позабавлява, като отсече главата на палача си — извика Контансон.

— Ти все ще намериш някоя остроумна думичка — отвърна Корантен и едва се поусмихна, с което по лицето му, безизразно като гипсова маска, се очертаха леки гънки.

Тази история бе извънредно важна сама по себе си, независимо от резултатите. Ако баронът не бе издал Пейрад, кой е бил заинтересуван да се срещне с префекта на полицията? За Корантен бе от значение да узнае дали между хората му няма предатели. Лягайки си, той си повтаряше като Пейрад: „Но кой е отишъл да се оплаква на префекта?… На кого принадлежи тази жена?“ Така, макар че не познаваха Жак Колен, Пейрад и Корантен започваха, без да знаят това, да се доближават един до друг, а бедната Естер, Нюсенжан и Люсиен щяха по необходимост да бъдат въвлечени в започналата вече борба, която щеше да стане страхотна поради честолюбието, присъщо на хората от полицията.

Благодарение на ловкостта на Йороп дългът от шестдесет хиляди франка — най-тежката угроза, надвиснала над Естер и Люсиен — бе изплатен. Доверието на заемодавците не бе ни най-малко накърнено. За кратко време Люсиен и човекът, който го погубваше, си отдъхнаха. Подобно на две преследвани диви животни, лочещи водица от някое блато, те продължиха да вървят покрай пропастите, където по-силният от тях водеше по-слабия към бесилка или към благоденствие.

— Днес — каза Карлос на жертвата си — залагаме всичко на една карта; за щастие картите са белязани и играчите — съвсем млади!

По нареждане на страшния си ментор Люсиен се показа за известно време много ревностен около госпожа дьо Серизи. Наистина не биваше да се усъмнят, че той има за любовница някаква проститутка, издържана от мъжете. Той почерпи впрочем в удоволствието да бъдеш обичан и в увлеченията на светския живот известна притворна сила, в която намери забрава. Подчиняваше се на Клотилд дьо Гранлийо и я виждаше само в Булонската гора или на Шан-з-Елизе.

На утрото, след като затвориха Естер в къщата на горския, загадъчният и страшен човек, който толкова я измъчваше, дойде да й предложи да подпише три обгербвани листа, на които бяха написани следните зловещи думи: получени шестдесет хиляди франка (на първия); получени сто и двадесет хиляди франка — на втория; получени сто и двадесет хиляди франка — на третия. Всичко разписки за триста хиляди франка. Ако напишете bon pour , правите обикновена полица. Но думата получени превръща разписката в менителница и ви излага на опасност за арестуване. Който я подпише безразсъдно, рискува пет години затвор — наказание, което изправителният съд не налага почти никога, а наказателният съд прилага към престъпниците. Законът за арестуване е остатък от варварски времена; освен че е безсмислен, той притежава рядкото качество да бъде и ненужен, тъй като никога не засяга измамниците. (Виж „Изгубени илюзии“.)