Оноре Балзак - Величие и падение на куртизанките

— Сигурно сте получили нашето писмо… — каза тя на Камюзо, чието смущение бе изтълкувано от нея като белег на възхитена почтителност.

— Много късно, госпожо графиньо — отвърна съдията, който проявяваше тактичност и остроумие само в кабинета си, когато се разправяше с арестантите.

— Как така много късно?…

Тя погледна господин Камюзо, видя изписаното по лицето му униние и добави с деспотичен глас:

— Не може, не трябва да бъде много късно!

Жените, хубавите, извоювали място в живота жени като госпожа дьо Серизи, са галените деца на френската цивилизация. Ако жените от другите страни знаеха какво значи да си модерна и богата жена в Париж, с благороднически титли, всички до една щяха да пожелаят да дойдат и да се насладят на такова величие. Тези жени държат само на изграденото от тях благоприличие, на сбора от дребни правила, които често сме наричали в „Човешка комедия“ „Кодекс на жената“; те не искат да знаят за създадените от мъжете закони, казват нещата направо, не се спират пред никакво прегрешение и пред никаква глупост, защото до една прекрасно са разбрали, че за нищо в живота не са отговорни освен за женската чест и за децата. Те изричат със смях най-чудовищни неща, повтарят по повод на всичко думите на красивата госпожа дьо Бован, казани през първите месеци от женитбата на съпруга й, когото отишла да вземе от Палатата:

„Съди по-бързо и да си отиваме!“

— Госпожо — каза главният прокурор, — господин Люсиен дьо Рюбампре не е извършил кражба, нито е отровил някого; обаче господин Камюзо го е накарал да признае по-голямо престъпление.

— Какво? — запита тя.

— Той е признал, че е приятел и ученик на един избягал каторжник — отговори главният прокурор на ухото й. — Изглежда, че абат Ерера, онзи испанец, който е живял близо седем години с него, ще излезе нашият прочут Жак Колен…

За госпожа дьо Серизи всяка дума на прокурора бе като удар с желязна пръчка; но произнасянето на всеизвестното име беше ударът, който я довърши.

— И какво ще последва? — запита тя със замиращ глас.

— Това — продължи мисълта и господин дьо Гранвил, който говореше тихо, — че каторжникът ще бъде предаден на наказателен съд и че ако бъде призован заедно с него като лице, възползувало се съзнателно от престъпленията на този човек, Люсиен ще бъде извикан като тежко изложил се свидетел…

— О! Това няма да стане никога!… — извика тя високо с необикновена увереност. — Аз няма да се поколебая да избирам между смъртта и перспективата да видя човека, когото обществото е считало за най-добър мой приятел, обявен от съда като другар на един каторжник… Кралят обича много моя мъж…

— Госпожо — каза високо и с усмивка главният прокурор, — кралят няма ни най-малка власт дори върху най-дребния съдия-следовател в кралството, нито пък върху разискванията в наказателния съд. Там е величието на нашите нови институции. Аз сам току-що поздравих господин Камюзо за умението му…

— За неумението му — прекъсна го бързо графинята, обезпокоена много по-малко от съглашателството на Люсиен с някакъв си злодей, отколкото от връзката му с Естер.

— Ако прочетете протоколите за разпитите, на които господин Камюзо е подложил двамата обвиняеми, ще видите, че всичко зависи от него…

След тези думи — единствените, които главният прокурор можеше да си позволи — и след като хвърли по женски (или, ако щете, по съдийски) тънък поглед, той тръгна към вратата на кабинета си. На прага се обърна и добави:

— Извинете ме, госпожо, трябва да кажа нещо на Бован…

А това на езика на светското общество означаваше за графинята: „Не мога да бъда свидетел на това, което ще стане между вас и Камюзо…“

— Какво представляват тези разпити? — запита Леонтин кротко Камюзо, застанал объркан пред жената на един от най-високопоставените мъже в страната.

— Госпожо — отговори той, — един писар записва въпросите на следователя и отговорите на подследствените; протоколът се подписва от писаря, от следователя и от арестуваните. Протоколите са част от процедурата, не определят характера на обвинението и изпращането на арестуваните пред наказателния съд.

— Добре — продължи тя, — ами ако бъдат унищожени?…

— Ах, госпожо, това би било престъпление, което никой следовател не може да извърши, престъпление по отношение на обществото!

— Още по-голямо престъпление спрямо мен е обаче, че са написани, но засега това е единственото доказателство против Люсиен. Я ми ги прочетете, та да видим има ли някакъв начин да се спасим. Божичко, не става въпрос само за мен, аз бих умряла на драго сърце, а за господин дьо Серизи.