Стив Мартини - Класацията

Допи чая си и отново се вля в морето от тела по улиците. В една малка постройка край пристанището на гише към улицата се продаваха билети за „Сийборн Виста“. Следващият полет за Шарлот Амали на Сейнт Томас бе в един часа. Имаше няколко свободни места. Аби погледна часовника си — оставаше малко повече от час. Това не й хареса, но нямаше друг избор. Купи си еднопосочен билет, после се отправи към телефонния автомат, който бе мярнала зад витрината на някакъв хотел. Беше като онези английски улични кабини, които можеш да видиш на картичка от Лондон — червена, със стъклена врата и странични прегради, съвсем изолирана.

Тя влезе вътре и се обади на операторката за международни разговори. Даде й кода на Сиатъл и домашния номер на Морган. След четири позвънявания се включи телефонният секретар. Не му остави второ съобщение. Зачуди се дали още не е пристигнал, или се е отбил за малко и вече е тръгнал за Ню Йорк. Обади се в адвокатската фирма. На Западното крайбрежие бе осем и нещо сутринта и Аби се надяваше, че някоя от секретарките на рецепцията ще чуе телефона. Вдигнаха на второто позвъняване.

— „Старл, Хобс и Карлтън“.

— Ало? Дали мистър Спенсър е там?

— За съжаление е извън града.

Аби се поколеба, но реши, че няма какво да губи.

— Обажда се Аби. Аби Чандлис. — Стори й се, че позна гласа от рецепцията — беше на Джанис, едно момиче, с кое то бяха обядвали заедно няколко пъти.

Последва кратко мълчание от другия край на линията.

— Аби? Откъде се обаждаш?

При този въпрос по гърба й полазиха тръпки. Беше прекалено рязък. Никакво „Как си?, Какво правиш?“ Джанис искаше да знае само едно — къде се намира. Аби се запита дали полицията не е посетила фирмата за втори път, след като Спенсър бе тръгнал за островите. Като го нямаше там, можеше да са разговаряли с Кътлър. В такъв случай служителите не биха били дружелюбно настроени към нея. Представяше си как момичето неистово щрака с пръсти да привлече вниманието на някоя колежка, вероятно за да извика полицията, макар че това нямаше да има голям смисъл.

— Знаеш ли къде е Морган?

— Чакай да проверя. Мисля, че е оставил съобщение. Обадил се е през уикенда. Момент само, дано го намеря.

Аби понечи да затвори. Чудеше се дали полицията има начин да проследи откъде се обажда. Може би сега записваха разговора. Аби загледа часовника си. Петнайсет секунди, двайсет секунди, половин минута… Момичето продължаваше да търси.

— Ааа, ето го. Обадил се е от Сан Хуан, Пуерто Рико. Щял да се забави още няколко дни. По работа. Ти къде си?

Аби все едно не чу въпроса.

— Кога се е обадил?

— Да видя… Съобщението е записано рано тази сутрин. Около шест часа.

Морган беше по-близо, отколкото тя си мислеше. Но защо не бе отишъл в Сиатъл да вземе документите? Може би не бе успял да се измъкне от срещата си в Сан Хуан? Не, звучеше нелогично. Той знаеше на какъв огън се пекат.

— Сигурна ли си, че е записан неговият глас?

— Не съм прослушвала касетата. Колегите са свалили съобщенията. Но кой друг може да е бил?

— Оставил ли е телефонен номер?

— Не.

— Някакъв адрес, където е отседнал?

— Не виждам такова нещо на листчето. Къде се намираш Аби? — Непрестанният въпрос.

— Няма значение. Ще се обадя по-късно. — Тя затвори.

После извади от чантата една от новите си блузки и избърса слушалката, както и бутоните. Не знаеше защо точно го прави, дали от нервност или защото го бе видяла в някой филм.

Докато се отдалечаваше от кабината, Аби се опита да си обясни информацията от Джанис. Защо Морган не беше на пуснал Сан Хуан? Или може би я лъжеха? Но защо ще из мислят такова нещо? Да не би пък Джак да се бе добрал до Спенсър? Както стана с Чарли. В такъв случай Аби оставаше сам-сама.

Напъна се да си спомни как се казва корабът в Сан Хуан, споменат от анонимния глас, който бе потърсил Спенсър. Беше записала името на листче, което му даде, докато обядваха в „Индис“, но вече не го помнеше. „Куеста…“, „Куеста…“ и още нещо. Не й идваше наум. А това бе единствената следа, по която можеше да открие Морган в Сан Хуан. Каквато и да беше работата му, сигурно бе свързана с този кораб. Там трябваше да знаят къде е той.

Аби се отправи към пристанището. Бе потънала в мисли и гледаше в земята. Приспа вниманието си, което й коства много.

Застанал под един навес пред старата митница, Джак се загледа в една голяма сламена шапка. Не лицето привлече вниманието му, защото не можеше да го види. То беше скрито зад огромни тъмни очила. По-скоро походката на жената, която бе висока и стройна. Отличаваше се от предимно възрастните летовници, които сновяха край магазините.