Уилбър Смит - Когато лъвът се храни

Шон отиде при леглото, седна до тях и ги прегърна. Тя потърка бузата си в гърдите му. Косата й миришеше на нещо топло и чисто. Детето продължи да се храни шумно. Бащата се почувствува ужасно развълнуван, като пред прага на ново приключение.

Седмица по-късно, когато първите дъждовни облаци започнаха да се събират на небето, преведе фургоните отвъд реката, близо до планинските склонове, за да избегне горещините в полето. Имаше една долина, която беше забелязал, когато препускаха с Хлуби към морето. Долината беше покрита с ниска, ухаеща трева и кедрови дървета, които растяха покрай бистър поток. Шон ги заведе там.

Тук щяха да изчакат преминаването на дъждовния период и след като той свърши и детето стане достатъчно голямо, за да понесе пътуването, ще пренесат слоновата кост на юг и ще я продадат в Претория. Това беше щастлив лагер. Воловете се пръснаха из долината да пасат. Между фургоните се чуваше смях, а вечерно време, когато от планината се спуснеше мрак, огънят се издигаше весело нависоко. Отец Алфонсо остана с тях около две седмици. Беше приятен млад човек и въпреки че никога не се разбираха с Шон кой какво казва, се оправяха добре с езика на жестовете. Накрая той си тръгна с Хлуби и още един слуга, които трябваше да го преведат през планината, но преди да отпътува, успя да смути Шон, целувайки го за сбогом. Семейството съжаляваше, че се разделя с него. Бяха го заобичали и Катрин почти му беше простила неговата религия.

Започна дъждовният период. Седмиците преминаваха в месеци, щастливи месеци — около леглото на Дирк. Мбиджейн му беше направил легло от кедрово дърво. В сандъците на Катрин се намериха чаршафчета и завивки. Детето растеше много бързо, креватчето му ставаше все по-късо, а кожата загуби лилавия си оттенък, очите нямаха сив цвят — в тях имаше зелено, щяха да добият цвета на очите на майка му.

За да запълни времето си, Шон започна да строи колиба край потока. Слугите се присъединиха и от скромна, както беше запланувана, тя се превърна в нещо хубаво, с измазани стени, спретнат покрив и каменно огнище. Когато я завършиха, семейството се премести да живее в нея. След тънките стени на фургона тази колиба им даваше усещане за стабилността на тяхната любов. Една вечер, когато дъждът валеше като из ведро и вятърът свиреше около вратата, като че ли вие куче, те поставиха дюшек пред огнището и там, при топлината на огъня, заченаха още едно дете.

Дойде Коледа, а след нея и Нова година. Дъждовете затихнаха и спряха. Сега вече трябваше да тръгват, защото припасите им — брашно, сол, медикаменти, платове и други, бяха привършили. Натовариха пак фургоните и рано една сутрин потеглиха. Дългата редица от фургони се проточи и заизвива през долината на север към полетата. Катрин седеше на предната седалка на водещия фургон с Дирк в скута. Шон яздеше до нея. Тя се обърна и погледна към колибата им. През клоните на кедровите дървета видя чернеещия се покрив. Колибата изглеждаше самотна и изоставена.

— Трябва да се върнем тук някой ден. Бяхме толкова щастливи — каза тя на Шон.

Той се наведе, докосна ръката й и отговори.

— Щастието не е място, мила, ние не го оставяме тук. Вземаме го с нас.

Катрин му се усмихна щастливо. Второто бебе вече беше започнало да напомня за себе си.

Достигнаха река Лимпопо към края на юли и скоро намериха брод. За три дни разтовариха фургоните и ги прекараха празни през пясъка, а след това прехвърлиха слоновата кост и припасите. Свършиха на третия ден следобед. Бяха много уморени. Вечеряха рано и още преди слънцето да беше залязло, всички зулуси вече спяха. Шон и Катрин също спяха прегърнати във фургона. На сутринта тя беше малко бледа и тиха. Не беше забелязал, докато не му каза, че е уморена и ще отиде да си легне. Той веднага стана по-внимателен. Помогна й да се качи във фургона и подреди възглавниците под главата й.

— Сигурна ли си, че си добре? — непрекъснато я питаше.

— Да, няма ми нищо. Само съм малко уморена. Ще се оправя — уверяваше го тя. Оценяваше вниманието му, но почувствува облекчение, когато той излезе и отиде да види как вървят работите по товаренето. Искаше да остане сама. Беше й студено и се чувствуваше отпаднала.

По обяд фургоните бяха натоварени за голяма радост на Шон. Той отиде при Катрин, повдигна платнището и погледна вътре. Очакваше да я намери заспала.

Тя лежеше с отворени очи, завита с две от най-дебелите завивки. Лицето й беше бяло като на смъртник. Шон се разтревожи. Влезе бързо вътре.