Дмитрий Волкогонов - Триумф и трагедия (Политически портрет на Й. В. Сталин) [Книга трета]

Изглежда, всяка революция без изключение е заплашена от свой „термидор“. Той може да се изрази в различни форми — реставрация на стария режим, частична деформация, постепенно израждане. Сталинизмът е изражданеи извращаване на народовластието и превръщането му в диктатура на една „господстваща личност“.

Това извращаване на теорията и практиката се проявява в най-пълната си форма в отчуждението. По-рано смятахме, че отчуждаването е възможно само в капиталистическото общество. Мисля, че това не е така. В „Икономическо-философски ръкописи от 1844 година“ Маркс посочва такива страни, характеризиращи отчуждението: загуба на правото за разпореждане със собствената дейност; отчуждаване на продуктите труда от производителя; отчуждаване от отговарящите на достойнството на човека условия за съществуване; отчуждаване един от друг; личността загубва собственото си социално значение. 129По своята същност и сталинизмът означава отчуждаване на човека от властта, от участие в управлението на държавата, производството и другите обществени процеси. С други думи, сталинизмът е преди всичко диктаторска форма на отчуждаване на хората на труда от правото им да се разпореждат със себе си да участват в държавното управление. Ако за капиталистическото общество отчуждаването, както смятат основоположниците на марксизма, е нещо естествено, за социализма, който извършва революция именно за да бъдат ликвидирани много форми на отчуждаването, то се приема за аномалия.

Консолидирането на сталинизма като явление преминава през няколко степени. Първата е „мълчанието“ на Лениновото обкръжение по отношение на „Завещанието“. Сигурно тогава за първи път Сталин е почувствал, че за него Олимп не е мираж, а реалност. Втората степен е свързана с периода между 1925 и 1929 г.: стабилизирането на капитализма на Запад след отслабване на революционните сътресения съвпада със зараждането на бюрократичните структури и отстраняването на Троцки — основния съперник на Сталин. Следва друга степен — колективизацията и ликвидирането на умерената линия в Централния комитет. Сталинизмът вече прибягва към масово насилие, окончателно слага кръст над всякакви други възможни алтернативи за развитие. През 1934 г., на XVII конгрес, меките ботуши на Сталин пристъпват вече към трона, на който ще бъде „коронясан“ като единствен вожд. По-нататък сталинизмът само набира якост в бетонираната си ортодоксалност. Единствено войната разхлабва донякъде въжето около врата на народа поради смъртоносната опасност не само за сталинизма, но и за Сталин.

Сталинизмът не е в състояние да допусне кардинални, реформи. Ето защо политическата система, социалните отношения и самата мисъл постепенно спират развитието си. Още веднъж ще подчертая: Сталинизмът е специфична форма на отчуждаване: на трудовия човек от властта , която е овладяна благодарение на революцията, с всички съпътстващи това явление тежки последици в политическата, икономическата, социалната и духовната сфера.

Когато даваме определение на сталинизма, може би ще трябва да назовем редица характеризиращи го черти. Една от тях е безалтернативносттана развитие. След революцията целият широк спектър от революционни „рецепти“ безмилостно се орязва. Често пъти изборът между две или няколко алтернативи се прави не от самия живот, а от кабинетните стратези. В това отношение Сталин е ненадминат специалист. Той винаги знае какво е добро и какво е лошо, къде се върши революция и къде контрареволюция. Методологичният му ключ за избор на алтернативи е прост: всичко, което не съвпада с неговите възгледи, принципи и цели, съвсем естествено е да бъде обявено за антиленинско, контрареволюционно, враждебно. С течение на времето това правило се издига на държавно равнище. Решавайки въпросите, Сталин обикновено не обръща сериозно внимание на алтернативните идеи или варианти, освен на тези, които самият той предлага. Веднъж избраният от него стил на директивно управление може само да се усъвършенства, но в никакъв случай да се преразглежда или сменя. Мисля, че онова, което ние влагаме днес в понятието плурализъм, просто би го накарало да побеснее, би го нарекъл направо чиста измяна спрямо делото на революцията. Всичко, което върши Сталин, се възприема като обективна закономерност. В тази схема се вписват дори теоретичните възгледи. Например, когато в списание „Пролетарская революция“ е поместена статията на Слуцки „Болшевиките за германската социалдемокрация в периода на кризата й преди войната“, Сталин направо избухва и пише гневна статия. 130Редакцията на списанието е искала само да хвърли светлина върху историята на взаимоотношенията на болшевиките с II интернационал, взаимоотношенията на комунистическите партии със социалдемокрацията. Въпрос, който не е загубил своята актуалност и днес. Но в този факт Сталин вижда опит „да се преразгледат“ възгледите на болшевиките по отношение на центризма, на опортюнизма изобщо. Верен на своя стил, той лепи по пътя си етикети върху имената на Роза Люксембург, Волосевич и някои други и си служи широко с такива „аргументи“ като „брътвежи“, „изтъркани и еснафски епитети“, „идиотщина“, „троцкистки контрабандисти“. Дори плахият опит да се видят и някои отделни алтернативи е веднага пресечен.