Шеридан Фану - Кармила

— А ти, мила Лора, знам, че ще съблюдаваш нарежданията на доктора!

— Ще трябва да поискам мнението ви за един друг пациент, чийто симптоми леко приличат на тези на дъщеря ми и които научихме в подробности — много по-леки по сила, но ми се струва еднакви по вид. Тя е една млада дама, наш гост, но щом казвате, че ще наминете пак тази вечер няма да е лошо да вечеряте тук и тогава да я видите. Тя не слиза по-рано от обяд — настоя баща ми.

— Благодаря ви! — каза докторът. — Ще бъда при вас около седем тази вечер.

Повториха своите указания към мен и госпожата и баща ми излезе навън заедно с доктора. Видях ги да крачат заедно нагоре-надолу между пътя и рова върху тревистата площадка през замъка, очевидно унесени в сериозен разговор. Видях доктора да се качва на коня си, сбогува се и потегли в източна посока през гората. Почти в същото време видях човека с писмата да пристига от Дранфелд, слезе от коня си и подаде чантата на баща ми.

В това време, госпожата и аз бяхме потънали в размисъл върху причините за особеното и сериозно указание, което докторът и баща ми се надпреварваха да наложат. Госпожата, както ми разказа по-късно, се страхуваше, че докторът е усетил някакъв внезапен пристъп и че без бърза намеса аз бих могла или да загубя живота си за един миг, или най-малко да бъда сериозно наранена. Тази интерпретация не ме учуди. И аз си въобразявах, за щастие на нервите ми, че нареждането беше направено просто за да осигури придружител, който би попречил да се изморявам много, да ям незрели плодове, да върша някоя от множеството глупости, за които се предполага, че младите са склонни да вършат.

След около половин час баща ми влезе. Имаше писмо в ръката си и каза:

— Това писмо се е забавило. То е от генерал Шпилсдорф. Можел да бъде тук, във всеки случай не може да дойде по-рано от утре.

Той постави отвореното писмо в ръката ми, но не изглеждаше доволен, както обикновено, когато такъв гост, толкова обичан, трябваше да дойде. Напротив, изглеждаше така, сякаш искаше нещо, което не желаеше да разкрие.

— Татко, мили, ще ми кажеш ли? — попитах аз внезапно, поставяйки ръка върху неговата. Гледах го изпитателно в лицето.

— Вярно — отговори той, оправяйки с поглаждане косата над очите ми.

— Дали докторът ме намира много болна?

— Не, мила! Той мисли, че ако се вземат точно необходимите мерки, ти отново ще бъдеш много добре или най-малко на прав път към пълно оздравяване след ден или два — отговори той малко сухо. — Исках нашия добър приятел, генерала, да беше избрал някой друг път. Ще ми се ти да бъдеш в отлично здраве, за да го приемеш.

— Но татко, кажи ми истината — настоявах аз, — какво мисли докторът че ми има?

— Нищо, не трябва да ми досаждаш с въпроси! — отговори той с повече раздразнение, отколкото някога си спомням да е проявявал към мен. Виждайки, че изглеждах засегната, той ме целуна и добави: — Ще научиш всичко след ден-два. За сега знам само това. Впрочем, ти не трябва да се главоболиш за това нещо.

Той се обърна и напусна стаята, но се върна преди да бях започнала да се чудя и да си блъскам главата над странностите на всичко казано. Той трябваше просто да ми каже, че ще ходи до имението Карнщайн и е поръчал каретата да бъде готова за дванадесет. Аз и госпожата трябваше да го придружим. Щеше да посети свещеника, който живееше в тези живописни места по работа. И тъй като Кармила никога не ги бе виждала, можела да ни последва. А заедно с нея и госпожицата, която трябваше да носи нещата за онова, което вие наричате «пикник» и той щял да бъде подготвен за нас сред развалините на замъка.

В дванадесет часа, аз бях готова. Малко след това баща ми, госпожата и аз поехме по набелязания маршрут. Преминавайки през подвижния мост, ние завихме на ляво и продължихме по пътя през стръмния готически мост в западна посока, за да стигнем до изоставеното село и развалините на замъка Карнщайн. Не може да си представите нещо по-хубаво от пътуването през гориста местност. Земята се начупва в леки възвишения и падини облечени в прекрасна гора, напълно лишени от относителна симетричност, която изкуственото насаждение и резитбата придават. Неравностите на почвата често насочват пътя извън правата му посока и го карат да се вие красиво покрай издълбаните падини и най-стръмните страни на възвишенията сред неизчерпаемо разнообразие на терена.

Подминавайки едно от тези места ние ненадейно срещнахме нашия стар приятел — генерала. Той яздеше срещу нас, придружен от един прислужник на кон. Багажът му го следваше във взета под наем повозка, която ние наричаме «каруца». Генералът слезе от коня след като спряхме и след обичайните поздравления, беше лесно убеден да заеме свободното място в каретата. Изпратихме прислужника в замъка.