Илса Бик - Сенки

- Вече изгубихме едно животно — каза той.

- Но не по моя вина — отвърна Лена.

По изражението на Нейтън личеше, че възрастният мъж е на друго мнение, но въпреки това той кимна и рече:

- Добре. Ще тръгна напред е коня, за да проправим пъртина.

- Аз ще водя — настоя Крис.

- Ако искате да знаете, мога и сама да държа проклетите юзди — обади се Лена, но както изглежда, пъстрият кон приветстваше идеята, че ще я носи на гърба си, колкото и животното, което Нейтън се наложи да застреля. Накрая Крис улови здраво поводите, ала конят започна да се мята още щом Лена се качи на седлото. — Стига — викна тя и дръпна рязко юздите. — Спри .

- Престани да опъваш юздите — скастри я Нейтън. — Отпусни леко.

- Знам как да водя проклетия кон — сопна се в отговор Лена.

- Ъхъм, видях колко добре се справи последния път — не ѝ остана длъжник Нейтън, след което въздъхна и плесна коня по задницата. — Така да бъде. Прави каквото знаеш. Сега не ми се спори. Да тръгваме, за да не губим повече дневна светлина.

Силно ядосана, Лена проследи с поглед Нейтън, който, газейки през дълбокия сняг, се върна при скопеца, нарамил раниците.

- Не му позволявай да те вбеси — каза ѝ Крис.

- Не съм виновна за случилото се с коня — отвърна Лена, въпреки че сама си даваше сметка, че не бе водила особено добре животното. Скопецът се бе поуспокоил, въпреки че все още пръхтеше и потрепваше. Усещаше как кожата на животното потреперва в желанието му да се отърве от нея, сякаш беше досадна муха. Може би усещаше, че е болна. Дали конете долавяха тези неща? Божичко, надяваше се конят да свикне с нея, за да могат всички да се успокоят.

Но това не се случи. Един час по-късно се наложи бързо да се смъкне от коня и да навести близката горичка. Съдържанието на стомаха ѝ се изля навън на силни напъни — нищожната половинка от енергийния десерт, който бе изяла насила, преди да напуснат пещерата, бульонът от сутринта и каквото още не бе успяла да смели, което, общо взето, означаваше всичко.

След това се просна на снега, стиснала с облечената си в ръкавица ръка една висока трепетлика. Нагазила беше навътре в гората зад параван от канадски ели и затова смяташе, че Нейтън и Крис не могат да я видят. В гърлото ѝ се надигна горчива слуз и тя се изплю. Господи, никога досега не бе имала такъв ПМС. Спазми — да, повръщане — също, но неразположението ѝ никога не бе продължавало толкова дълго. Дали беше възможно да получиш абстиненция или нещо такова след спиране на противозачатъчни? Нямаше никаква представа. Освен ако…

„Не. — Затвори очи, за да пропъди внезапната мисъл, както и виенето на свят. — Божичко, не, това не е честно. Направихме го само два пъти. Просто не е честно.“

- Лена? — извика Крие оттатък дърветата. — Добре ли си?

- Да — изрече е мъка тя. — Идвам след секунда.

„Може да падна отново — помисли си тя, щом възседна коня, който риеше е крака и пръхтеше недоволно. — А може пък ездата да свърши работа. Сигурно има нещо, което мога да изпия или да направя; трябва да има такова нещо.“

Някой все трябваше да знае какво би могла да стори. Щеше да попита Кинкейд, стига да го видеше отново. Би могла да каже на Крис, защото той беше добър човек и не би отказал да ѝ помогне. Да, но той и бездруго си имаше достатъчно неприятности. А тя щеше да бъде поредният проблем, за който да се чувства отговорен. Най-добре бе да изчака, докато не се увери. Какъв смисъл имаше от това да бие камбаната отсега? И без това в момента Крис не можеше да стори абсолютно нищо.

- Ей, Лена. — Сепна се от гласа на Крис, който държеше поводите на коня и я гледаше загрижено. — Ще се оправиш ли?

- Разбира се — излъга тя. — Няма проблем.

Ала в същото време си мислеше: „О, Питър. Страх ме е, че сериозно съм загазила”.

Успя да различи Щ-К и Ч-И : щабквартира и вероятно Чъки. Останалото не му говореше нищо. Но дори да не беше разбрал морзовата азбука, Питър разчиташе все по-добре настроенията на Фин и този мрачен поглед беше достатьчно красноречив.

- Л-лоши… — Гърлото му, ужасно пресъхнало, се сви почти моментално и той започна да се задъхва, разтърсван от силни конвулсии. При всяко вдишване се чувстваше, сякаш някой е забил кинжали между ребрата му.

Беше затворник от цели дванайсет дни. Преди ден и половина бяха започнали да му дават едни огромни таблетки, които, надяваше се той, щяха да подействат срещу пневмонията. Сега обаче му се струваше, че се влошава. Каквото и да инжектираха в тялото му, изглежда, изобщо не му помагаше. Съдейки по цветовете — белезникавожълто, тебеширенобяло, мръснокафяво — инжекциите може би щяха да го довършат още по-бързо. Питър изплю гъста зелена храчка, съдържаща парченца храна и стомашна слуз, в легенчето за повръщане, една трета от което вече бе пълно със същата лепкава маса. Изобщо не се изненада, когато забеляза ивиците яркочервена кръв. Температурата му отново се повишаваше. Треската го караше едновременно да изгаря и да трепери. Най-много го учудваше това, че раната от куршума всъщност зарастваше, като разкъсаната плът придобиваше пъстър зелено-жълт цвят.