Илса Бик - Сенки

- Слаба богу — Възкликна Лена, щом Нейтън се мушна отново в тунела. Изправи се до седнало положение и за момент остана така, като чакаше вълната на гадене да премине. Странно. Стомахът ѝ не спираше да се бунтува; освен малко бульон не бе успяла да хапне почти нищо друго. Продължи твърде дълго, за да е грип, пък и никой друг не се разболя.

Дали не беше цикълът ѝ? Не беше изключено. Лошото беше, че нямаше как да разбере със сигурност. Когато беше на тринайсет, педиатърът ѝ предписа противозачатъчни заради цикъла ѝ, който беше толкова нередовен и обилен, че разбираше защо го наричат проклятието на жените. Понякога се питаше дали тези хапчета не бяха причината Кръшър Карл да ѝ посегне. Без нежелани бременности, за които да дава обяснения.

На никого не бе казала за хапчетата и още по-малко на Джес. Какъв беше смисълът? Все пак светът се бе сринал и в скоро време никой нямаше да се нагърби с производството на противозачатъчни, това беше сигурно. Така или иначе нямаше откъде да намери необходимите хапчета. Беше очаквала цикълът ѝ да се върне още след първия месец, ала нищо такова не се случи.

„Може би това е причината да се чувствам зле. Ето какво става, след като дълго време си бил на такива лекарства.“ А тя имаше късмета да бъде пример за най-лошия случай на ПМС 2в целия свят. Накрая Лена въздъхна, слезе от платформата, грабна една от раниците и започна да я тъпче с провизии. Тя хвърли поглед към Крие, който прибираше един от спалните чували, и го попита:

- Никога ли няма да обелиш дума за това?

Гърбът му се изопна, ала той не се обърна.

- За кое?

- Хайде стига, Крис. За четири дни не си казал повече от няколко изречения. Знам, че си ядосан. Може да се почувстваш по-добре, ако поговориш за това.

- Лена. — Крис мушна спалния чувал в калъфа за носене и стегна връвта. — Просто забрави, става ли?

- Не — отвърна тя, но тогава Крис измърмори нещо, което Лена не успя да чуе. — Моля?

- Нищо.

- Кажи!

- Божичко! — Той хвърли спалния чувал към тунела. — Винаги насилваш нещата. Не можеш ли просто да ме оставиш на мира? Няма какво да обсъждаме. Това не е твоя работа. Разбери го поне веднъж!

Това я засегна.

- Напротив. Тук сме заради мен. Защото ти отказа да признаеш, че аз съм човекът, който ти даде информация за децата, криещи се в околностите на Орен.

- Дори да те бях издал на дядо си, това нищо нямаше да промени. Той беше взел решението още преди да е влязъл в залата. Е, това, че му казах да върви по дяволите, определено не помогна да го омилостиви. — Крис се изсмя горчиво. — Моят велик бунт. Лена, забрави го най-сетне. Изборът да се връщам там, беше лично мой.

- Но аз не биваше да настоявам толкова. — Прониза я кратка болка, щом прехапа долната си устна. — Ако беше останал с Питър и другите…

- Сега щях да съм мъртъв. Алекс също щеше да е… — Той преглътна мъчително и отново изви поглед встрани. — Все едно.

- Крис. — Тя постави нерешително ръка на рамото му. Мускулът му потрепна, но въпреки очакванията ѝ той не отблъсна ръката ѝ. — Не знаеш със сигурност дали е мъртва.

- Ще ми се да вярвам в противното. Но ако Уелър и другите се окажат прави, не виждам как би могла да е жива. Дори да грешат обаче, оттогава са минали цели дванайсет дни. А през последните четири не е спирало да вали. Единствената причина ние да оцелеем са провизиите, които Уелър е успял да задигне. А Алекс не разполагаше с нищо друго освен една пушка и една раница.

- Тя е доста находчива.

- Алекс наистина си я бива, но тя е сама и в един момент мунициите ѝ ще свършат. Лена, би било невероятен късмет да не се натъкне на Променените. Най-вероятно вече са я заловили.

- Не бъди толкова сигурен. Уелър спомена, че всичко това са само предположения. Нали ги чу? Никой от онези мъже не е прекрачвал извън Зоната.

- И все пак мисля, че предположенията им са дяволски добри. — След дълга пауза той вдигна поглед. Очите му, кожата под които изглеждаше по-тъмна от графит, бяха зачервени от болката, която изпитваше, и от чувството на вина, помисли си тя. — Предполагам, че винаги съм знаел. Имам предвид, какво се криеше извън Зоната. Защо не се налагаше да оставяме много посто- ви на това място и защо обирджиите никога не идваха от тази посока. Ако се бях замислил малко повече, щях да го разбера. По дяволите. — Засмя се мрачно. — Питър добре ме изигра. Винаги се уверяваше, че пътят пред нас е чист. Ако Рул е в центъра на часовника, тогава този голям участък от седем до единайсет часа гъмжи от Променени — затова Питър гледаше да минаваме оттам само в точно определено време. Не би могло да е по-ясно от това, Лена.