Илса Бик - Сенки

- Температурата се вдига. — Нейтън движеше нагоре-надолу една здрава тояга, промушена през единия от двата отвора, издълбани на тавана. Тук горе ще ни бъде достатъчно топло. Снегът се топи по малко, но успеем ли да опазим провизиите сухи, всичко ще е наред.

Тя се обърна, щом Крис се промуши през тунела и се появи в пещерата. Придвижвайки се по гръб, той закри входа с дисагите и една от празните раници, оставяйки пролука от петнайсет сантиметра.

- Ето, вземи — каза той и ѝ подаде спалния чувал, който бе домъкнал заедно със себе си. — Постели го горе. Мисля, че не е много влажен, а и няма да е лошо да съблечеш тези дрехи.

- И какво ще облека? — попита тя.

Извадил ловджийския нож от калъфа му, Крис насочи острието към малкия куп дрехи, струпани на платформата до останалите провизии. — Можеш да облечеш от моите дрехи. Няма да ти бъдат по мярка, но поне са сухи.

- Хм — огледа се наоколо Лена. — И къде да се преоблека?

- Няма друго освен това, което виждаш — каза Нейтън с едва доловима нотка на задоволство. — Можеш да свалиш дрехите си в чувала и по същия начин да облечеш другите.

Страните ѝ пламнаха, ала Нейтън се бе заел отново да ръчка с тоягата в по-близката дупка, а Крис разравяше с ножа си снега до входа на пещерата. Никой не поглеждаше към нея. Тя развърза обуквите си и грабна дрехите — камуфлажни панталони, комплект чисто нови долни дрехи за студено време, черна памучна блуза с дълъг ръкав, зелен шал и пуловер в същия цвят, — след което се мушна в чувала, а навън остана да стърчи само главата ѝ. С бързи движения тя свали мокрите чорапи, джинсите, прогизналия термоклин и накрая, след кратко колебание, бельото си. „Повече от това няма накъде.“ След това сви колене и започна да обува долните гащи.

- Какво правиш?

- Издълбавам дупка за печката. — С ножа си Крис очерта груб квадрат в снега и взе да отъпква мястото с ботуш. — По този начин влагата ще излиза през отворите на тавана и топенето ще е тук долу, вместо над главите ни.

Направо плуваше в камуфлажните панталони на Крис, но те бяха от непромокаема материя, с мъхеста подплата, връв за пристягане на кръста и ластик на глезените. И най-важното — бяха сухи. Все още скрита в чувала, тя свали блузата и копринения потник и разкопча сутиена си, след което навлече меката и суха долна блуза.

- Ами конете?

- Нищо им няма — отвърна Нейтън. — Слава богу, че не сме ги покривали много, така че си имат топла зимна козина. Ще бъдат добре, стига да стоят с гръб към вятъра и на завет сред дърветата.

- А какво ще ядат?

Той посочи с палец зад себе си.

- В дисагите има зърно. А щом свърши, ще обелим кора от дърветата.

- Може ли да останем толкова дълго тук? — Тя нахлузи пуловера, след което разпусна дългата си коса и започна да я разресва с пръсти.

- Ще останем колкото се налага — отвърна Нейтън, докато Крис се изкачваше по снежните стъпала. Тримата, наредени един до друг на платформата, се оказаха доста натясно, въпреки че имаше достатъчно място да легнат по гръб и ако искат, да се завъртят. — Навън е дяволска виелица. Бурите често се задържат в района на Горното езеро, така че има вероятност да останем приклещени тук около четири-пет дни. Дори снегът да спре, пак не можем да тръгнем, освен ако вятърът не утихне. Ледените пориви ще те довършат за нула време. Така че най-вероятно ще се наложи да поостанем.

- Няма ли да ни преследват? — попита Лена.

- По всяка вероятност, не — отвърна той. — Дори да не можехме да разчитаме на Уельр, който ще се погрижи да ни търсят не където трябва, никой не е толкова луд, че да тръгне на път в такова време.

- Ние обаче тръгнахме.

- Това казвам и аз — сви рамене Нейтън.

Останаха затворени в тази пещера четири ужасни дни, което, мислеше си Лена, беше с три и половина дни повече, отколкото човек би могъл да понесе. Без каквото и да било уединение и без да има нищо друго за правене, освен да мисли, тя усещаше, че започва да полудява. И бездруго не обичаше да прекарва твърде много време сама с мислите си, а пък сънищата ѝ бяха толкова кошмарни, че тя постоянно се стряскаше в съня си, убедена, че е бълнувала. Или крещяла. Никой от двамата мъже не обели дума за това, но на няколко пъти улови Нейтън да я изучава с критичен поглед. През повечето време Крис мълчеше, потънал в мислите си. Което означаваше, че наоколо бе влудяващо тихо.

На сутринта на петия ден Нейтън се провря през тунела в пещерата и обяви:

- Вятърът е утихнал. Прибирайте всичко. Аз ще приготвя конете.