Илса Бик - Сенки

- Знам. Цялата е потна. — Крис. — Може би е най-добре да се върнем. Тогава ще потърся помощ.

- По-безболезнено ще бъде да легнем в снега и да умрем. Съветът няма да допусне да ни се размине. А и в това време човек не би могъл да измине повече от три километра, без да се изгуби.

- Нима е възможно да се изгубим повече от това? — сопна се Крис. Долавяше гнева му въпреки странната мъгла, която обвиваше съзнанието ѝ. — Събуди се — каза той и я разтърси грубо. — Не бива да заспиваш, преди да сме свършили с това.

- Разкарай се — отвърна тя, но гласът ѝ прозвуча немощно и безучастно. Никога през живота си не бе била толкова изморена.

- По дяволите — изрече Крис и я зашлеви през лицето. Два пъти. Не твърде силно, но все пак достатъчно, за да я накара да извика.

- Махай се — рече троснато тя и го блъсна с ръце, сковани като препечена юфка. — Остави ме да спя.

- Не, няма. — Крис я накара да се изправи на крака. Ала коленете ѝ се подгънаха и тя отново се стовари в снега. — Хайде, събуди се! — изкрещя той в ухото ѝ. — Ставай! Да не искаш да умреш?

Не, искаше само да спи. До слуха ѝ достигна приглушеното стържене на цип — като тихичко жужене — и тогава Крис нахлузи спалния чувал през краката ѝ и го вдигна нагоре.

- Това няма да ѝ помогне особено — обади се Нейтън. — Цялата е вир вода. Ще измокри чувала и тогава ние също ще…

Гласовете избледняха отново. Но така беше по-добре. И бездруго не я интересуваше какво си говорят. Съзнанието ѝ се понесе като цвят на глухарче. А може би просто бе припаднала.

Дойде на себе си едва когато някой ѝ помогна да седне. Противната миризма на нещо сладко я удари в носа. Стомахът ѝ се преобърна.

- Изпий това. — Разпозна гласа на Крис. — Хайде, ще те стопли.

- Нееее — простена тя, но тогава усети на устните си нещо горещо и ужасно сладко, което потече в устата ѝ. Лена размаха ръце, но Крис успя да отдръпне чашата навреме, за да не се попарят и двамата. — Ох — извика тя. Езикът ѝ беше изгорен. — Какво е това?

- Горещ шоколад. — Крие бе обгърнал тялото ѝ с една ръка, притискайки я от другата страна с коляно. — Сега хълмът ни пази завет, а на лагерната печка разтопих малко сняг. Хайде — каза той и отново поднесе чашата към устните ѝ. — Изпий го.

От миризмата на шоколада ѝ се повдигна, но Крис настоя. Тя преглътна веднъж, а после и още веднъж и така, докато чашата не остана празна. Стомахът ѝ започна да се преобръща, но после реши да мирува. Малко по малко — дали от захарта, или от топлината — Лена започна да се разбужда. Забеляза, че е станало още по-светло, въпреки че снегът продължаваше да се сипе, образувайки плътна издуваща се завеса. Завързани под боровете и елите вдясно, двата оцелели коня приличаха на неясни тъмни петна.

- Майчице. — Тя се оригна и смръщи лице заради надигналите се в гърлото ѝ киселини и лепкаво какао. Извърна се настрани и се изплю. — Колко много сняг.

- Да, Нейтън твърди, че никога не е било толкова зле.

- А той къде е?

Крис наклони глава наляво.

- Зает е да отъпче хубаво снежната пещера и да оформи няколко стъпала, за да не се пребием. Почти свършихме. Хайде — каза той, след което разкопча спалния чувал и я подхвана под мишниците, — да влизаме вътре.

Входът представляваше дупка с диаметър около деветдесет сантиметра. Тунелът, прокопан в снега, беше тъмен, изглеждаше много дълъг и тъкмо толкова широк, колкото тя да се провре вътре по гръб. За част от секундата замръзна на място. Снежната стена беше само на сантиметри от носа ѝ и Лена имаше чувството, че не може да диша. Сякаш тунелът се свиваше около нея и ставаше все по-тесен и по-тесен.

- Продължавай — обади се Нейтън. — Надолу се разширява.

Лена измина оставащото разстояние. Не знаеше какво бе очаквала, но пещерата беше малка, приблизително два метра и четирийсет сантиметра на дължина, и не много висока, така че вътре имаше място, колкото да се разминат.

- Ето тук. — Нейтън бе коленичил върху широк насип на около шейсет сантиметра над земята. Покрил го беше с палатката, а отгоре беше разпънал спалния чувал. По-голямата част от провизиите им също бяха наредени върху тази платформа. Въпреки че вътре беше доста сумрачно, тя успя да забележи, че таванът на пещерата се извиваше като арка, което им позволяваше да седят удобно.

Лена се изкачи по стъпалата, които Нейтън бе оформил в снега. Вече на завет от вятъра, изведнъж тя осъзна, че сега не ѝ е толкова студено. Не че и беше топло, но поне не замръзваше.

- Как така е на две нива?