Илса Бик - Сенки

- Какво каза? — Дядото на Крис не беше ли ръководил някаква мина? Да, точно така; някои от по-възрастните миньори живееха в едното крило на хосписа. Когато беше в селото, Крис идваше да им почете. — Знаеш ли как се нарича мината?

- Не. Някака стара желязна мина, предполагам. Имах карта, само че я изгубих някъде. Знам само, че сме на около пет дни северозападно от мината и че там трябва да е пълно с Чъкита.

- Нещо като голямо племе?

- По-скоро малки групи, които постоянно пристигат и заминават. Нещо като базов лагер, струва ми се. Според Мели са предпочели мината, защото са знаели за нея още отпреди, а и колкото пo-навътре влизаш в една мина, толкова по-топло става.

Алекс се замисли за това. Дали Черната вдовица и Леопарда щяха също да поемат на юг? Да се помотаят с приятели, може би да изпият по халба бира и да си отрежат няколко хубави сочни пържоли, които да изпекат на скарата. Нямаше как да получи отговор на тези въпроси, а в известен смисъл може би дори не й трябваше. След изчезването на Вълка Алекс смяташе, че не разполага с много време. По редица причини Черната вдовица се нуждаеше от нея заради Даниел — в това нямаше никакво съмнение. Ала момичето едва ли щеше да отмени смъртната ѝ присъда за неопределено бреме, освен ако Променените не възнамеряваха да я превърнат в своя медицинска сестра. Но ако Даниел наистина говореше за мината в околностите на Рул, значи, все още бяха близо до селото.

„Трябва да разбера къде се намирам. — Мозъкът ѝ вече препускаше напред, набелязвайки всяка отделна стъпка. — Това може да се окаже моят най-добър и последен шанс. Дори една приблизителна карта ще свърши работа.“ Погледът ѝ се спря на писалището в отсрещния край на стаята.

- Ако ти дам лист и молив, ще можеш ли да я нарисуваш по памет?

Той поклати отпаднало глава.

- Не ме бива особено в това.

- Можеш ли поне да опиташ? — настоя Алекс, потискайки раздразнението си.

- Точно сега ли трябва да го правим? — Устните на Даниел трепереха. Изглеждаше изтерзан, тъй като напрежението и скръбта бяха оставили дълбоки бръчки по челото и от двете страни на носа му. — Не може ли по-късно?

Алекс овладя импулса си да го сграбчи за раменете и да го разтърси с все сили, викайки: „Не, не може. Нима не разбираш?“. Но тя положи усилие да се успокои.

- Знам, че ти е трудно, Даниел, само че е важно. Знам колко зле се чувстваш. Аз също изгубих близки хора. Първо едно малко момиченце, а после… — Усети, че очите ѝ се наливат със сълзи. — После предадох един човек, на когото наистина държах, и въпреки че дадох най-доброто от себе си, се оказа, че не е било достатъчно, и сега той е мъртъв заради мен. Така чe знам какво е да искаш да се предадеш, наистина знам. Но те моля да не го правиш. — Тя постави на гърдите му треперещата си ръка. — Моля те, Даниел. Помисли. Опитай се да си спомниш къде се намира лагерът.

Очите на Даниел се навлажниха.

- Алекс, аз… не знам, наистина не знам. Помня само, че Мели ми каза да вървим все на юг, щом прекосим границата.

- А каза ли защо?

- Само, че щяло да стане опасно, ако се отклоним твърде много на изток, към вътрешността на Мичиган. Друго не я попитах. Смятах, че имаме достатъчно време, а и освен това бях изморен и изплашен. Двамата с Джак оцелявахме сами прекалено дълго. Така че изпитах облекчение, след като вече имаше кой да ми казва какво да правя. Ще ми се само да бях я послушал.

- Какво искаш да кажеш?

- Ами… — започна той, но гласът му пресекна. Една едра сълза затрептя в ъгълчето на окото му.

- Даниел? — Тъй като той не ѝ отговори, тя го докосна по бузата. Кожата му беше хладна и влажна като студен мрамор. — Даниел? — повтори тихо. — Какво искаше да кажеш? Защо не си послушал Мели? Защо не си постъпил, както ти е казала?

Като наблюдаваше как сълзата набъбва и се отронва на бузата му, Алекс усети мириса на неговата загуба и отчаяние, примесен с изгарящия дъх на самопрезрението му, които се събраха на топка в гърлото ѝ.

- Защото… защото не можах — отвърна сподавено той. — Не и след като те видях.

1Американски професионален баскетболист. — Б. ред.

2Американски бейзболист. — Б. ред.

Думите, които чу, я стъписаха.

- Мен ли? За какво говориш?

- Аз… ние забелязахме вашата групичка с хората вълци. Това беше преди около три дни и тогава… — Сълзящите му очи се извиха блуждаещи встрани, след което отново се спряха на нея. — Тогава ви проследихме.

- Вие… — започна тя. Преди три дни Брайън беше още жив. — Ти будалкаш ли се с мен? Следили сте ни? Цели три дни? — Идеше ѝ да го зашлеви през лицето. „Били сте въоръжени! Имали сте гранатомети! Какво сте чакали, по дяволите, официална покана?“ — Защо?