Илса Бик - Сенки

„По дяволите. — Сърцето на Алекс застина. — Моля ти се, господи, мога да мина и без странични забежки. Съсредоточи се върху нещо друго, каквото и да е.“ Тогава изви поглед към дупката на бузата на Черната вдовица и се втренчи така упорито в нея, че беше истинско чудо, че лицето на момичето не избухна в пламъци.

В отговор Черната вдовица само се ухили, което беше още по-лошо, тъй като усмивката ѝ се разтегли съвсем бавно и с таково блаженство, че Алекс очакваше момичето всеки миг да замърка. Това беше самодоволната усмивка, която всяко дете е виждало хиляди пъти на устните на най-известното момиче в училище:,Добре че не съм като теб“.

Миг по-късно, след като Черната вдовица и Леопарда затвориха отново вратата, Белязаната я заведе до прага на стаята в самия край на коридора. Миризмите тук също бяха много силни: мирис на момчешка пот, кръв и…

„О, боже.“ Сърцето подскочи в гърдите ѝ и за един кратък миг леко металният привкус на полуготовия сос от спагетите придоби такава острота, че в гърлото й се надигна горчива жлъчка.

Тъй като изведнъж бе проумяла причината Черната вдовица да се усмихва така.

Няколко секунди по-кьсно Белязаната излезе от стаята, връщайки се най-вероятно на долния етаж, за да удари още няколко чашки, да се изчука с някого и изобщо да навакса за изгубеното време. След като остана сама, Алекс трябваше да се почувства по-спокойна — „Тук няма нищо интересно, хора, разотивайте се…“, — но вместо това усещаше как напрежението пълзи по кожата й като електрически заряд.

„Само се успокой. — Тя навлажни устни, благодарна за вкуса на собствената си сол. Всичко друго беше за предпочитане пред възкиселото усещане върху езика й. — Може да е фалшива тревога. В къщата е пълно с тях, така че вонята е плъзнала навсякъде.“

Стаята, в която се намираше, явно бе принадлежала на момче с доста еклектичен вкус. Плакат на Леброн Джеймс 1делеше обща стена с Дерек Джетър 2. Бейзболна ръкавица бе натъпкана с топки за тенис. В единия ъгъл се виждаше червено-бяла електрическа китара. На вратата на дрешника имаше залепен плакат на неизвестен за Алекс барабанист, свирещ в група, за която никога не бе чувала.

Подпрян на таблата, Даниел лежеше под омачканите чаршафи на сини и кафяви райета, станали тъмно-пурпурни от кръвта му. На нощното шкафче бръмчеше един газов фенер с марка „Колман“. На ярката ослепителнобяла светлина сенките под очите му изглеждаха черни. Погледът му ѝ се стори далечен и отнесен и изобщо не се помръдна към нея, въпреки че Алекс спомена името на момчето два пъти и го докосна по лиието. Кожата му беше восъчнобледа и лепкава от потта.

Раната на Даниел се намираше ниско на левия хълбок, а куршумът бе излязъл от другата страна, което вероятно обясняваше защо е още жив. Тя почисти с внимателни движения кръвта от стомаха му, голяма част от която бе засъхнала под формата на коричка и сега се белеше на едри ръждиви люспи. После проми с кислородна вода моравите краища на входната рана. Препаратът засъска, образувайки отгоре розова пяна. Този път Даниел реагира. Клепачите му потрепнаха и по лицето му пробяга неуловимо изражение. Погледът му най-сетне се откъсна от някакъв невидим за нея ужас, след което се плъзна по лицето ѝ и веднага отскочи назад.

- Здрасти — каза той.

Това я накара да се стегне. Даниел, който беше тук и сега, се нуждаеше от помощта ѝ. Освен това думите, изречени от него навън на снега, не й даваха мира: „Обещахте да пуснете Джак“. Ако Даниел можеше да разговаря с Променените, дори само това си струваше риска.

- Здрасти — отвърна тя. — Можеш ли да се обърнеш на една страна? Трябва да почистя гърба ти. Предполагам, че куршумът е излязъл от другата страна, но искам да съм сигурна.

- Разбира се. — Той присви очи и се завъртя. От потрепването на кожата му ставаше ясно, че кислородната вода му причинява болка, но въпреки това той не отрони нито дума. На светлината на колмана кожата му изглеждаше мъртвешки бяла. Изходната рана с размерите на монета от двайсет и пет цента се облещи срещу нея като влажното черно око на риба. Тя подсуши раната, намаза я с антибиотичен мехлем и залепи отгоре ѝ марлята с помощта на хирургическо тиксо. После му даде „Еритромицин“ и го накара да изпие половин шише вода на малки глътки. С останалата намокри една хавлиена кърпа и избърса лицето му.

- Аз съм виновен — изрече той с дрезгав глас.

Ръката ѝ спря, притиснала кърпата на бузата му.