Илса Бик - Сенки

На етикета пишеше да се пие много вода и лекарството да се приема на пълен стомах. Как не? Можеше да чуе гласа на леля Хана: „Проклета да съм, ако това е възможно“.

„Какво да правя сега? — Споменът за леля ѝ накара ситните черни букви на рецептата да заподскачат и затрептят. Еритромицинът със сигурност нямаше да излекува това, което я мъчеше, ала тя бе глътната антибиотика без вода и сега той бе заседнал на гърлото ѝ. — То печели, лельо Хана. В крайна сметка чудовището ще спечели.“

- Ей. — Шарън извади една бутилка с вода и развъртя капачката. — Ето нещо, с което да го преглътнеш.

- Благодаря. — Алекс поднесе бутилката към устата си и направи гримаса. Водата миришеше на кръв, желязо и на мъртвия Джак…

- Добре ли си? — попита Шарън, докато дъвчеше фъстъци.

- Да, добре съм. — Повдигаше ѝ се от миризмата на влажни ядки и ужасно сладки стафиди. — Само че… — Преглътна с усилие и усети как хапчето си проправя път надолу по хранопровода ѝ. — Как можеш да ядеш след това, което се случи?

Очакваше да последва експлозия, но Шарън само преглътна, сви рамене и рече:

- И да умра от глад, така няма да върна онова дете. То е мъртво и това е ужасно, но аз още не съм умряла, нито пък ти. А сега се опитай да хапнеш нещо. Имаш ужасен вид.

- Какво те интересува дали се храня? — Алекс я изгледа накриво. — Нали така ще остане повече за теб.

- Имаш право, само че ти си умна. Ако пострадам, ще знаеш какво да направиш. Просто се подсигурявам. Така че вземи. — Шарън ѝ подхвърли порция полуготова храна. — Изяж това, преди да съм го натъпкала в гушата ти, както правеше дядо ми с гъските.

- С гъските ли?

- Ъхъм — изсумтя Шарън. — Беше си наумил, че може да забогатее, като произвежда онази французка храна, паста от гъши дроб?

- Пастет.

- Точно така. Имаше една голяма метална фуния. — Шарън разтвори ръце на разстояние от трийсет сантиметра. — Ей толкова дълга. Аз трябваше да държа главата на гъската, докато той наливаше зърното. Около един килограм, четири пъти на ден. Горките птици все се дърпаха и давеха… това ме докарваше до плач. Но старецът така и не забогатя. Беше толкова нетърпелив, че накрая повечето гъски умряха от преяждане, а не от разфасоване. Това начинание за малко не го разори и така му се падаше. Аз обаче натрупах доста опит с храненето насила. Надали ще искаш да се увериш лично.

Това, помисли си Алекс, беше нещо като извинение, и то единственото, което щеше да получи от Шарън. Плъзна поглед по етикета на порцията полуготова храна: спагети в сос от месо. Стомахът й се преобърна само при мисълта за тестените червейчета, плуващи в червения сос. Въпреки това се залови неохотно да отваря кутията и найлоновата опаковка с треперещи пръсти. Порцията вървеше в комплект с нагревател за еднократна употреба, ала опитвайки се да добави вода, Алекс я изля на дънките си.

- Чакай, чакай. Остави на мен. — Шарън измъкна умело порцията полуготова храна и нагревателя от ръцете на Алекс, след което добави вода и пъхна спагетите в кесията да се стоплят. — Да не се тревожиш за онова момче, Даниел? Страх те е, че може и него да накълцат?

Казано без заобикалки, но Шарън си беше такава.

- Не ми се вярва. Знаеш, че винаги ни карат да гледаме, както сториха със… — Тя замълча за миг. — Просто се питам зашо не го затвориха тук при нас. Какво ли искат от него?

- Може би информация. Нали чу момчето: идеята да устроят засада на тези копелета била негова. Така че сигурно смятат, че могат да изкопчат още нещо от него. На тяхно място бих постъпила точно така. Само че… — свъси вежди Шарън — не знам кaк ще го направят. Понеже не са от най-приказливите, ако се сещаш какво имам предвид.

Шарън имаше право, но обръщайки се към Променените, Даниел бе споменал нещо важно: „Обещахте да го пуснете“. Какво бе имал предвид? Вярно, Променените издаваха откъслечни звуци, но никога не говореха. А колкото до това дали можеха, Алекс нямаше никаква представа. Може би центърът на речта в мозъците им бе дал на късо. Така че кaк биха могли Променените да кажат каквото и да било на човек, който не е един от тях? Тя ги разбираше, но само частично и от време на време, и дори тогава с помощта на миризмите и онова странно припльзване на съзнанието. Но това бяха само впечатления, а не реален обмен на информация, пък и Вълка с нищо не бе показал, че я разбира. Това, което я свързваше с Променените, беше една особена интуитивност, подобна на шесто чувство, което ставаше все по-силно.