Илса Бик - Сенки

„Хайде, овладей се; това още нищо не значи.“

Но тялото ѝ не я слушаше. Стомахът ѝ виеше от глад. За неин ужас, коремът и издаде високо продължително ръмжене.

И тогава поне веднъж се случи онова, от което имаха нужда: Руби припадна.

- Благодаря ти, боже — въздъхна Шарън.

За един-единствен безценен миг Алекс си помисли, че всичко ще се оправи; че апетитът ѝ за месото на Руби беше предизвикан от някакъв призрак от древното минало, когато пещерните хора са утолявали глада си с печен на огън саблезъб тигър.

И тогава съзнанието ѝ се огъна. Отново. Усещането беше почти като звук: сухо шумолене, докато чудовището разкьршваше мускулите си. Сякаш от нищото я заля онова странно вибриращо чувство, от което косъмчетата по врата ѝ настръхнаха. Нещо забръмча в главата ѝ — нещо тревожно — и тогава устата ѝ се изпълни с влажния клисав дъх на топло желязо и нещо слузесто с вкус на варен сопол.

- Не! — възкликна тя.

В гърлото ѝ се надигна пареща горчилка и тя се извърна настрани. Тиганът издрънча приглушено на дървения под, при което Шарън закрещя:

- Какво, какво, какво?

Алекс не отговори. Вместо това се втурна като обезумяла към вратата и изхвърча навън в бурята, където снегът се носеше на вихрушки, а вятърът впиваше нокти в косите ѝ. Никой не пазеше на вратата. Заради бурята не се налагаше да ги охраняват.

Оттатък снежната завеса, в другия край на сечището, Променените пируваха. Партито тъкмо започваше. Нямаше представа къде бяха отвели Даниел, но видя точно какво бяха сторили с Джак.

Закрепен над подскачащите оранжеви пламъчета, въртящият се шиш приличаше на декор от нискобюджетен филм: трупът, набучен на чепат клон, беше привързан не с какво да е друго, а с електрически кабел. Вонята на разтопена гума се смесваше с аромата на печено месо и хрупкава сланина.

Черната вдовица се намираше в центъра на всичко това, издула бузи и поруменяла от светлината на огъня и от въодушевление. В този миг тъпчеше нещо в устата на Леопарда…

И Алекс усети как зъбите му бръсват нейните собствени пръсти.

„Боже. — Леденостуден ужас прониза гърдите ѝ. — Не.“ Наблюдаваше как Леопарда притегля Черната вдовица към себе си и…

Нейната собствена кожа потръпна, щом Леопарда прокара език по врата на Черната вдовица.

„Боже мой.“ Случваше се отново — съзнанието ѝ се плъзваше встрани и се вмъкваше в главата на Черната вдовица.

„Не! — В гърлото ѝ се надигна жлъчка и Алекс се изплю на снега. — Тя не е в мен; аз не съм в нея. Това не е възможно, просто не е!“

- Ей! — извика Шарън. — Веднага си довлечи задника тук!

„Боже, какво става с мен? — Мускулите на Алекс трепереха от немощ. Тя се облегна на вратата и притисна потното си лице към студеното дърво. — Аз не съм Черната вдовица. Аз съм Алекс и съм тук, ето тук, точно тук.“

Тогава обаче ѝ се стори, че чува едва доловим шепот, надигнал се от най-дълбокото и тъмно кътче на съзнанието ѝ. А може би нищо не бе чула и това беше само халюцинация, предизвикана от нейния размътен и болен мозък. Но все едно. Знаеше какво е чула — нисък язвителен шепот.

Може би самото чудовище бе изрекло думите: „Но аз също. Аз също“.

- Добра работа — каза Шарън, след което налапа цяла шепа ядки и задъвка. С другата си ръка подръпна червено-черната фланелена блуза, наметната върху Руби.

За кратко дребната жена бе изплувала 6 нещо като полусъзнание и Алекс бе успяла да й даде „Еритроми- цин“ и „Перкоцет“, преди отново да изпадне в нес- вяст. Алекс изпитваше известни тревоги за дозата, тъй като Руби беше толкова дребна, ала да я приспи, беше не само разумно, но и хуманно. Тъкмо щеше да има време да си почине преди ужаса на утрешната нощ.

- Никога не бих се сетила да използвам тиган. — Шарън приглади ризата под брадичката на Руби. — Много умно от твоя страна, Алекс.

- Ами… да. — Алекс скри в дланта си една розова таблетка „Еритромицин“. След като бе превързала Руби и се бе погрижила за собственото си рамо, тя бе прегледала шишенцата с хапчета, опитвайки се да реши кое ще е най-подходящо, и накрая се спря на еритромицина — лекарство, което познаваше от работата си с Кинкейд. Таблетките бяха принадлежали на някоя си Бев Улрих — извънредно лоша пациентка, тъй като бе изпила само четири хапчета, когато докторът изрично бе предписал по две на ден в продължение на четиринайсет дни. А може Бев да е била много добър пациент, преди да настъпи Енергийният срив и бронхитът да се окаже най-малкият ѝ проблем.