Илса Бик - Сенки

Том се протегна и избута снега с две ръце, докато накрая не стигна до леда отдолу, после изпъна длани и впи пръсти в твърдата повърхност. Ръкавиците моментално се набръчкаха и той осъзна, че платът бе замръзнал, залепвайки за леда. Дали не можеше да използва този ефект? Вероятно би могъл да се спаси от удавяне, оставяйки ръцете си да замръзнат за леда.

„Лоша идея. По този начин ще умра от хипотермия 1. Трябва да се измъкна от водата.“ Изтласка се мощно с крака. Тялото му изскочи над водата и политна напред като тромавото туловище на тюлен. Не постигна много. Дори без парката беше целият прогизнал, с просмукани и натежали от водата дрехи. Не му достигаше сила. Сега обаче горната част на тялото му беше на твърда повърхност и започваше да замръзва за леда, което не беше лошо за начало.

Долови движение. Кучето. Дали не се дръпна назад? Беше толкова изнемощял, че успя само да прошепне името на животното. Нищо. Тогава мракът над него се сгъсти и Райли изсумтя в ухото му.

- Слава богу — простена Том, след което измъкна бавно ръката си от ръкавицата и посегна напред, докато не напипа козината на кучето. В отговор на това кучето започна да ближе пръстите му. Импулсът да сграбчи животното и да се изтегли от водата беше толкова силен, че се наложи да се овладее с усилие на волята. Без прибързани и резки движения… бавно, много бавно… и Том плъзна нагоре пръсти и се залови за нашийника на кучето.

Животното не помръдна. Том дръпна малко по-силно с изопната дясна ръка. Усетило внезапния напън, кучето заотстъпва заднешком, което беше добре и точно от каквото Том имаше нужда, докато се мъчеше да се измъкне навън.

Изведнъж осъзна, че се намира на твърда повърхност, и пльосна на леда като уловена на въдица пъстърва. От тялото му се стичаше вода. Просна се по гръб с разперени ръце и крака и задиша с пълни гърди, докато кучето ближеше водата от лицето му.

„Ставай — помисли си той. — Ставай, или ще замръзнеш за леда. Хайде, ставай, разкарай се от леда, трябва да се стоплиш.“

Само че езикът на кучето беше толкова топъл, също като дъха му, а той беше толкова изморен. Или по-скоро вкочанен. Не усещаше краката и ръцете си и му беше така студено, че дори не трепереше. Просто му трябваха няколко секунди почивка.

„Недей да губиш съзнание. — Смяташе, че очите му са отворени, ала беше толкова тъмно. Кучето го побутна по врата и постави лапа на гърдите му. — Хайде, изправи се, не заспивай, не бива да заспиваш…“

И точно с тази мисъл изгуби съзнание.

1Състояние, при което температурата на човешкото тяло пада под 35 °C, което застрашава нормалното функциониране на организма. — Б. ред.

Рей натисна спусъка. Ударникът на браунинга щракна…

И това беше всичко.

Очевидно очаквайки да чуе гърмеж, Рей остана с втренчен напред поглед за част от секундата, след което премигна и се опули глуповато срещу безполезното оръжие.

- Не. — Захвърли настрани браунинга с бързо и отривисто движение, сякаш металът внезапно се бе нажежил до червено. Сетне преглътна и отстъпи крачка назад с вдигнати ръце и разтворени длани. — Н-не, не!

Леопарда се размърда. Дясната му ръка се стрелна светкавично и тогава дулото на глока, застрашително и черно, опря в откритото чело на Рей.

- Недей !. - извикаха едновременно Алекс и Даниел.

- Спри! — додаде Даниел. — Не го прави!

- Рубиии? — Изпълнени с ужас, очите на Рей се завъртяха в очните ябълки в желанието му да открие жена си, ала тя бе припаднала сред ярка локва кръв. — Ру …

И тогава дулото на глока припламна и оръжието отскочи.

Ехото от изстрела отекна и се разнесе, заглушено от снега и вятъра. Въздухът натежа от вонята на обгорена коса, изпържен мозък и прясна смърт, примесена с неизменната противна задушлива смрад на Променените. Шарън продължаваше да стиска с все сили китката на Руби. Едрата жена беше оцапана с кръв от главата до петите. А Руби лежеше вцепенена и неподвижна.

Леопарда се дръпна от тялото на Рей и затъкна глока обратно на пояса си, а Пъпчивия помогна на Беретата да се изправи на крака. Черната вдовица продължаваше да стои, надвиснала над Джак, който бе пребледнял като платно. Само очите на момчето, които се местеха ту към трупа на Рей, ту към Даниел, издаваха признаци на живот. Лицето на Даниел бе придобило пепеляв оттенък и той стоеше вкаменен като статуя в снежна вихрушка, като застиналия въздух в сърцето на ураган.