Илса Бик - Сенки

В същия миг Том се завъртя, опитвайки да се ориентира накъде е повърхността — защото в тази ужасна чернилка бе изгубил всякаква представа. Усещаше как старецът се мята панически недалеч от него. От мрака изплуваха ръце, които го сграбчиха; пръсти се вкопчиха в ризата му. Том сви лакът и замахна с юмрук. Усети сблъсъка и долови крясъка на мъжа, приглушен от водата. Нещо прошумоля близо до лицето му: мехурчета, които се издигаха към повърхността. Той ги последва, изтласквайки се с крака и оставяйки стареца в мрака на дъното.

„Още малко, още малко, още малко…“ Думите придобиха плътност и форма; пулсираха в блъскането на сърцето му и в парещата болка в гърдите му. Още малко и щеше да е там; още малко, още малко, още малко…

И тогава той долови нов звук — неистов и ритмичен. Райли. Райли беше на повърхността и лаеше . Том последва звука. С последни сили той се изтласка нагоре, изпънал пръстите на ръцете cи…

Иl се блъсна в стена от непробиваем лед.

„ Ненененене! — Том изпитваше такава пареша болка в гърдите си и такава непреодолима нужда от въздух, че паниката, събрала се на топка в гърлото му, заплашваше всеки миг да изригне навън в безумен писък. Той заби юмрук в леда. Напрягайки сили до краен предел, започна да рита и да блъска, опитвайки се да си пробие път със сила до заветния въздух. — Въздух, въздух, въздух, хайде, хайдехайдехайде… “

Кучето излая отново. Откъде? Може би отдясно. Не беше сигурен. Водата бе толкова студена, че пареше, беше и черна като катран; Том се чувстваше сляп и поизплашен от всеки друг път през живота си — чувство, което изпълни съзнанието му с ужасяваща яснота. Трябваше да започне да мисли, или го чакаше сигурна смърт.

„Следвай звука, следвай кучето; Райли, излай отново, хайде, момче, давай…“ Отекна нов лай и този път Том се залови за звука като удавник за сламка. С последни сили той се оттласна от всмукващите пипала на мрака и прокара ръце по долната страна на леда, като пръстите му, облечени в ръкавици, започнаха напразно да драскат, да чоплят, да опипват за някаква пролука, ако ще и съвсем миниатюрна пукнатина.

И тогава настъпи повратният момент: с него бе свършено. Това бе краят и той го знаеше. Усети, че не би могъл да сдържи дъха си дори секунда повече. Просто не можеше. Очакваше го сигурна смърт, ала оше преди да е осъзнал напълно този факт, гърлото му се сви конвулсивно и той размаха ръце, докато въздухът излизаше от дробовете му с крясък …

Дясната му ръка се стрелна нагоре в нищото. Въздух. Щом се изтласка нагоре, главата му изскочи на повърхността — най-сетне на въздух — и тогава той започна да кашля, пръскайки слюнка, и със свирещи дробове да поема глътка след глътка живителен въздух. Докато се мяташе във водата, плаващите наоколо парчета лед го блъскаха по гърдите и ръцете. Ала дробовете му отказваха да заработят както трябва. Не можеше да си поеме достатъчно въздух; нямаше сили дори да извика.

„Трябва да изляза от водата, да изляза, да изляза!“ Страхът заседна на топка в гърлото му. Да се удави, беше най-големият му кошмар. Не да бъде застрелян, да кърви до смърт или да бъде накълцан парче по парче — да се удавиш, беше също толкова страшно, колкото да изгориш жив, и сега той щеше да се удави; щеше да умре. Студът беше като гигантска ръка, която се свиваше около тялото му, изцеждайки топлината от него. Започваше да премалява, чувстваше се толкова изморен. Престана да рита с крака за не повече от няколко секунди и тялото му взе да потъва отново. Долавяше пляскането на ръцете си, ала звукът беше неясен и приглушен до мига, в който паниката не го завладя отново.

„Спокойно, спокойно, спокойно. — Задъхваше се. Зави му се свят. Имаше опасност да изгуби съзнание от твърде учестеното си дишане, но просто не успяваше да спре това влудяващо бучене в главата си. — Имаш още време, хайде, успокой се, успокой…“

Райли изскимтя.

- Райли. — Устните му бяха вкочанени, а зъбите му тракаха така силно, че би могъл да прехапе езика си. За негов ужас болката бе избледняла до едва доловим бодеж. Дори в устата му да имаше кръв, той не я усещаше. — Ела тук, момче. — Кучето изскимтя и Том си помисли, че животното е някъде там. Не чак толкова далече . — Хайде, Райли.

В отговор кучето изсумтя. Дали не беше още по-близо? Не можеше да прецени. Той протегна ръка, загреба няколко пъти във водата и се отправи към онова кътче в мрака, където смяташе, че се намира кучето. Продължаваше да се движи напред, като наполовина плуваше, наполовина газеше водата и пляскаше, докато пръстите му най-сетне не опряха нещо неподвижно. Ръба на пролуката. Протегна ръка още по-нататък, опипвайки в мрака, и тогава напипа ивица плътен сняг, натрупан върху леда. Кучето го нямаше. Значи, не беше на прав път, а времето му изтичаше.