Илса Бик - Сенки

Том слезе от шейната.

- Стой тук — нареди на кучето, след което пое по леда.

Пролуката се намираше най-малко на четирийсет и пет метра разстояние, така че той не измина много — вероятно около петнайсетина-двайсет метра. Съблече парката, след което залегна върху покрития със сняг лед и измина остатъка пълзешком. Със закъснение му хрумна, че ловецът може да има пистолет, но после си помисли, че старецът едва ли е такъв самоубиец. Защото ако го гръмнеше, щеше да свърши на дъното на езерото.

- Идвам. Не спирай да говориш. — Усети как снегът под него се променя и взе да се ослушва за издайнически пропуквания. Запълзя напред възможно най-бързо. — Хайде, говори.

- О, благ-годаря ти, б-б-боже. Тук с-с-съм. — Старецът се задъхваше, останал без въздух; гласът му трепереше от студ и от страх. — Н-н-не м-мога д-да м-махна п-пал- тото… т-тегли м-ме на-надолу…

- Почти стигнах. — Том чу водата, която се плискаше в леда, и тогава дясната му ръка се намокри. Намираше се достатъчно близо. Лед с дебелина десет сантиметра би издържал тежестта му. Седем сантиметра също. Но не и пет. Наоколо беше тъмно като в рог, тъй като неестествено зелената луна не хвърляше никаква светлина, а и не можеше да разчита на отблясъците от горящата хижа да осветяват пътя му. Дори нямаше представа дали мъжът се намира от тази страна на пролуката. — Следвай гласа ми. Можеш ли да се движиш?

Чуха се плясъци, след което старецът отвърна:

— Д-да.

Звукът идваше отляво и беше много близо.

- Дръж се — каза Том

И тогава направи първата си грешка.

Заби върховете на ботушите си в леда, след което се изви от кръста нагоре, но пропусна да съобрази нещо — изобщо не забеляза, че тялото му лежи успоредно на раз- лома върху тънка ивица полуразтопен лед.

- Ще ти хвърля палтото си — каза той. — Опитай се да го хванеш и…

Две неща се случиха едновременно.

Том изсумтя от изумление, щом ръката на стареца изскочи от мрака и се вкопчи в дясната му китка. Но преди да успее да се отдръпне, усети как старият ловец увисва на ръката му, борейки се да се измъкне от водата, сякаш Том е въжена стълба.

- Недей, спри! — кресна Том, опитвайки се да се освободи от хватката, ала пръстите на мъжа се бяха впили в него като нокти на граблива птица, пък и Том не разполагаше с никаква опора. Тялото му взе да се плъзга странично и скоро усети, че вода залива краката му, а пързалянето не спираше…

И тогава поради обзелия го страх направи втората си грешка — възможно най-фаталното движение в най-фаталния момент.

Щом леденостудената вода заля краката му, Том извика и се опита да се изправи на колене. Центърът на тежестта му се измести.

Ледът простена с почти животински вой. Чу се ясно пропукване като изстрел от оръжие, след което ледът изскърца и…

ПРАС!

Том също се озова във водата.

- Спри , Рей! — изпищя Руби. — Недей!

Но той бе стигнал до положение, от което връщане назад нямаше. Втурна се напред с такава скорост и устрем, че никой от Променените не успя да реагира. Обви едната си ръка около браунинга, а другата постави на гърдите на Пъпчивия и го блъсна. Той пък размаха ръце във въздуха, препъна се и се стовари тежко по задник.

От всички страни отекнаха звуци от дрънчене на пушки, щракане на затвори и изваждане на пистолети и тогава Рей се оказа в самия център на настръхнала гора от оръжие в ролята на перфектната мишена. Само дето бе опрял браунинга в челото на Беретата и крещеше, пръскайки слюнка около себе си:

- Ще го гръмна, ще го гръмна, мътните ме взели, aкo не го гръмна!.

- Рей! — изписка Руби и се втурна напред, протегнала ръка. — Ре …

Проблесна оранжева светлинка като нажежен въглен. Руби се закова на място, като очите ѝ се разшириха дотолкова, че изглеждаха, сякаш са бели с черни точки в средата. Въздухът се насити с вонята на мокър метал. Нещо плътно и тежко цопна в снега.

И тогава Руби избухна във викове, писъци и рев:

- Ааааааааа, аааааааа, ааааааааа!.

Том извика от изненада и взе да се дави, щом студената вода нахлу в устата му. Гърлото му се сви и стегна на възел. Във вените му потече дива животинска паника. Той започна да се мята, без изобщо да мисли, като ужасът избухна в съзнанието му като ослепителен пожар. Нуждаеше се от въздух — но къде да го намери? Устата му се размърда, като се отваряше и затваряше в конвулсивни безмълвни движения, докато мускулите на гърлото му се бореха да защитят дробовете му, защото мозъкът му подаваше сигнали, че се дави. Тогава гърлото му се отпусна неохотно и той вдиша хрипливо. После си пое въздух още веднъж и още веднъж — и това бе всичко, за което имаше време.